Произход:
Селото е основано през турско време. Жителите му са преселници от Котелският край на Балкана. Първоначално населението е смесено – българи и мохамедани, като българите преобладават, а в по-късен период турското население се изселва.
Първото име на Малък Преславец е Несчесънца, а по-късно е преименувано на Кадъ-кове (съдийско село). По време на Румънската окупация селото се е наричаКадъ-кьой, а след Съединението на България се преименува на Малък Преславец – името, с което е известно в днешни дни.

Култура:
Още през турско време в селото има училище. Учители идват от Търновския край, за да учат децата на четмо и писмо по домовете. По-късно, под ходатайството на дядо Георги Опирков, който бил в добри взаимоотношения с бея в с. Ситово, се получава разрешение за изграждане на училище. То е построено в двора на днешното училище и се състои от една стая.
През 1872-1976 г. учител в Малък Преславец е дядо Петко Джиджишев. Той скрито учи децата на български език в задния двор на училището, като поставя ученик на пост, който да известява за турския караул.
След освобождението от турско робство, към училището е пристроена още една стая. В този период пръв учител е даскал Иванчо от Разград. В селото идват и учители от Австрия, като един от тях, на име Букур, по-късно отива в манастира “Света гора” и става калугер.
Строеж на ново училище е замислен през 1894г. Той започва три години по-късно и е завършен през 1900 г. Първият преподавател в него е Илия Трифонов.
В периода 1913-1916г. училището става румънско, но родителите пазят българските традиции, дух и култура. Те учат и възпитават своите деца на български език.
През 1941 г. е основано първото Читалище в селото, което се помещава в една малка стаичка. По-късно за нуждите на читалищната дейност е изградена просторна сграда, която носи името на един от най-големите приятели на Добруджа – писателя Йордан Йовков.
Участници в Отечествената война, жители на с. Малък Преславец, загинали далеч от Родината: Тодор Георгиев Добрев, Стойко Георгиев Ганев, Никола Димитров Енев, Георги Стоев Чешмеджиев, Атанас Илиев Пуелов.

Археологически обекти:
Районът на село Малък Преславец е богат на паметници на културно-историческото наследство от различни епохи и цивилизации.
По отвесния бряг на реката между Малък Преславец и Ветрен в дебелите льосови напластявания, археолозите откриват керамични оръдия на труда, свързани с първобитните обитатели. Те датират между един милион и десет хиляди години преди Христа и се явяват един от най-ранните паметници, свързани с хомосапиенса не само в България, но и на Балканите въобще.
Праисторическо селище, разположено на 3,2 км северно от селото, до североизточната част от блатото при дунавския бряг, открито при строителството на хидромелиоративно съоръжение 80-те години на 20 век. Датирано е около шест хиляди години преди Христа и е определено към ранния неолит. Принадлежи към културните Градешница и Старчево-Криш. Засега това е едно от най-ранните стационарни селища, открити в Добруджа. Намерени са великолепни керамични съдове, предмети на бита и няколко праисторически жилища. В едно от тях е открит уникален праисторически гроб с реставрация, датиран шест века преди Христа. Тялото е намерено в поза “хокир” (като дете в майчина утроба). Това е едно от най-ранните датирани погребения в Българските земи и на Балканския полуостров.

Праисторическо селище на 2,6 км северно от селото, разположено на крайезерна тераса. Датира от бронзовата епоха.

Праисторическо тракийско селище, римска, късноримска, ранновизантийска и ранносредновековна българска крепост. Разположена е на 3,7 км северно от селото и на 0,5 км югозападно от пристана в местностите “Градището” и “Марата”. Обекта е частично археологически проучен и там са разкрити U-видна и ветрилообразна ъглова кула от късноримската епоха.

Ранносредновековно селище и крепост, отстоящи на 4,2 км северно от селището и на 0,5 км източно от пристана в местността “Саръ Борун”. Крепостта попада в свлачище и по-голямата част от нея е пропаднала в коритото на р. Дунав. Личат следи от южната стена, градена от ломени камъни, споени с глина; има следи и от ров. На повърхността се откриват фрагменти от ранно-средновековна керамика.

Римски път – през Римската епоха – II-IV век през района на Малък Преславец е минавал един от най-важните пътища на Римската империя край брега на Дунав, свързвал Рим през Виена до Черно море.
За римските пътища на Балканският полуостров проф. Н. Мутафчиев в своето съчинение “История на българския народ” казва: “По тия големи пътища се движели римски армии, пътувала и държавната поща и затова те били снабдени с всички възможни в тогавашно време улеснения. На по-големи разстояния по тях се намирали добре уредени станции, в които пътниците могли да пренощуват.”
Според картата на Кастория, римският крайдунавски път, идващ от Нове (Свищов), Сексажинта Приста (Русе), Трансмариска (Тутракан), минавал и през римската станция Нигринияна, която се намирала в местността “Градището” край сегашното село Малък Преславец, и продължавал през Кандидияна (с. Попина), Тегуличия (Сребърна), Дорусторум (Силистра) до устието на река Дунав.

В развалините на “Градището” е намерена мраморна плоча с надпис, която говори за сраженията на българският хан Крум с византийският император Никифор в 811 година. Тази плоча се съхранява в археологическия музей – гр.София.
За красотите на местността “Градището”, допълнени с прекрасната гледка на блатото край Малък Преславец, говори и едно писмо на Киевския княз, посетил местността, до майка му, в което той пише: “Майко, ако искаш да видиш по-красива земя oт Киевската, ела в Кадъ-кьой” (писмото се съхранява в държавният исторически музей – гр. София).

Защитена местност “Блатото край Малък Преславец”:
В езерата и блатата се възпроизвеждат и съхраняват значителни природни и биологични ресурси като риба, миди, раци, тръстика, лечебна кал, сол и др. В техните дънни наслаги се крие ценна информация за растителността около тях от преди хиляди години. Те могат да бъдат източник на доходи за местното население, чрез използването им за познавателен и еко-туризъм.
Блатото Малък Преславец се намира на 4 км северно от едноименното село и е в непосредствена близост до р. Дунав. Отстои на около 30 км от Поддържан резерват “Сребърна” и служи за хранителна база на чапли, блестящи ибиси, лопатари, корморани и други гнездещи в резервата птици. То e най-голямата колония на бяла водна лилия в България. Обявено е за Природна забележителност със Заповед № 310/10.04.1986 г. на Комитета за опазване на околната среда, издадена на основание чл. 18 и чл. 22 от старият Закон за защита на природата, и обхваща територия от 38.5 ха.

През 2004 г. блатото Малък Преславец е прекатеригоризирано в Защитена местност по Закона за защитените територии със Заповед № РД 411/28.04.2004 г. на Министъра на околната среда и водите. Прилежащата му територия е увеличена почти трикратно – 147,3364 ха.
Предпоставки за развитие:
В село Малък Преславец съществуват добри възможности за развитие на биологично земеделие, селски и еко-туризъм. Съчетанието от богата вековна история и невероятна природна красота е в състояние да удиви всеки, посетил това райско кътче. Налице са и следните характеристики на района, които за съжаление към този момент не се използват рационално:
-    Основни фактори на средата – почви, въздух, водни ресурси, радиационен фон и др. на територията на Малък Преславец позволяват производството на екологично чиста земеделска продукция. На територията му няма крупни промишлени обекти, които силно да влошават санитарната обстановка и хигиенните качества на посочените фактори.
-    Промишленото замърсяване на въздуха в района е незначително. Не е установено наличие на азотни окиси, оловни аерозоли, други аерозоли и феноли, което е предмет на изследване от страна на подвижната лаборатория за фоново замърсяване на РИОСВ – Русе.
-    В непосредствена близост до блатото Малък Преславец се намира базата на бивш пионерски лагер, която е с капацитет от 100 спални места, но все още не разполага с всички необходими удобства за посрещане на български и чуждестранни туристи. Базата е държавна собственост и се управлява от Министерството на образованието и науката.
Блатото край с. Малък Преславец е една от най-големите вододайни зони в Добруджа. То има голяма естетическа стойност за крайбрежието в района на Долен Дунав като непозната, екзотична и необичайна природна среда. Островите от водни лилии и големите концентрации на редки и застрашени от изчезване водолюбиви птици са малко познати на широката публика и предизвикват особен научен и практически интерес.

Източници: http://bg.wikipedia.org, http://www.preslavec.net1.cc/, http://ezero-mp.glavinitsa.bg/

Разказ за селото
Ако пътуваш по автомагистрала ,,Хемус” и наближиш отклонението за Ботевград, отбий се!
От панорамния път, пред погледа ти ще се разкрие красивата Ботевградска котловина, заградена с венец от планини.
Съвсем наблизо до пътя, малко на северозапад е Ботевград – общинският център на селата от котловината. Но погледът ти неусетно се отправя на североизток – към Драгой балкан и вилната зона. Там долу, в подножието му, ще видиш и моето село Трудовец.
Влизайки в него откъм Ботевград, най-напред те посреща корпусът на фирма „Грамер“ АД. Тук се произвежда богата гама от седалки за обурудване на различни превозни средства. Продукция се изнася за Германия, Великобритания, САЩ, Турция, Китай и Русия.
По-нататък нищо особено няма да те впечатли, освен: една две изоставени къщи, отдавна неремонтираната сграда на ресторант ,,Лоза”, полуразрушеното корито на чешмата пред него, счупената пейка до нея, обраслите с трева тротоари и бюст-паметника на именития наш съгражданин Марин Димитров.
Но след няколко крачки, гледката е съвсем противоположна: огромен площад с широки алеи, декоративни дървета и пейки, а в средата двуетажната сграда на Кметството, която смайва с архитектурния си вид.
Зад него, на около 50 – 100 м. са двата паметника: на антифашистите и на загиналите във войните наши съграждани за Освобождението на България.
Като мъниста от броеница, около площада са разположени другите обществени сгради – пощата, младежкият дом, поликлиниката, читалището с паметника на поета Никола Василев Ракитин, основното училище ,,Любен Каравелов”, спортната площадка, църквата ,,Св. Георги” и няколко жилищни блока и къщи.
Ако продължиш на изток по улица ,,Васил Василев” (една от главните улици на Трудовец), ще стигнеш до края на селото. От лявата страна на пътя са трите рибарници и конфортният хотел-ресторант ,,Златната рибка”. От дясно издига ръст корпусът на „Бовис“ АД.
И една широка панорама от цъфнали слънчогледи, златни ниви или бяла пелена – зависи от сезона. Но неизменно през цялата година си остават ,,белите перли” – чудните вили, пръснати по склона на планината и онзи чист и здравословен въздух, който веднага ще усетиш чрез лекотата на дишането.
А там, между ,,белите перли”, е и малката кокетна механа ,,Стон“ с лъчезарната усмивка на стопанката.
Ако се интересучаш от археология, тук, в подножието на Драгой балкан ще откриеш останки от пътеводни могили на древен римски път, който старите хора наричаха ,,Друма”.    Днес той се използва като полски път от Трудовец за Скравена. В северозападните покрайнини на трудовчанското землище, на ляво от ,,Друма” се намира манастирчето ,,Св. Георги” – почти разрушената еднокорабна църква, която датира от края на XVI век по изчисления на специалистите.
Вярно е, асфалтираните улици отдавна не са ремонтирани, но къщите са широки, просторни и слънчеви, повечето са двуетажни. В дворовете, грижливо са подредени лехи с цветя, със зеленчуци, с овощни дръвчета, асми и храсти.
Трудовчани са работливи, за което говори и името на селото. И са хора с вкус.
Спри се! Разговори се с тях! И веднага ще те впечатлят погледите им. Открити, честни, но и леко загадъчни, сякаш ти казват:,,не можеш да ме излъжеш”. Такива сме ние. Трудно се доверяваме, защото дълги години и векове сме лъгани, както всички българи.
Но има и нещо друго, и то е много важно. Но, за да го разбереш, трябва да посетиш училището, читалището, пенсионерския клуб, църквата. Тук ти ще откриеш духовността и мъдростта на трудовчани, умствената и емоционална нагласа на подрастващите. Ще се насладиш на песните и танците, на стиховете на нашите поети.

Автор на разказа: Иванка Караджова

Източник: bg.wikipedia.org, http://trudovec.com

Снимки: Вася Атанасова

Културни забележителности:
Едно от културните забележителности на с.Сопица е църквата “Свети Георги”  – стара средновековна сграда, най-вероятно строена в 1810 г. През 1804 г. когато идва Кара Фейз в Брезнишко и разтурва всички църкви , най-вероятно разваля и църквата в с.Сопица , но през 1810 г. е вдигната наново . В двора на църквата се намира кръст наподобяващ бременна жена, той е намерен на най-високото място в селото “Големи глог”. Смята се, че кръста е на “Ордена на Тамплиерите”, но се оказва че всъщност формата на кръста е характерна за нашия край. Кръстът е оброчен и и на него се изнася курбан на “Свети Георги”. Има и предание, че който го докосне и силно вярва, получава изцеление на мъката или болестта си/. Друга забележителност на селото е сградата на вече бившето начално училище “Свети Свети Кирил и Методий”, която е построена през 1935 г. /сега е кметство/. Самото училище е съществувало до към 1930 г., след това за училище се е ползвала тристайна къща на Янко Бежански. След това е била построена днешната сграда на мястото на тогавашната кръчма на Йордан Николов, до старата чешма на площада. В училищата е имало и учители от селото, сред които са: Петър Попстанков, Димитър Аначков. Освен църквата и училището в селото в местността “Дървен кръст” се намира каменнен кръст, където са се правили курбани на “Спасовден”. Друга забележителност на селото са двете тракийски могили които са отбелязвали т.н. “Железарски път”. Едната се намира в местността “Чифлик”, където се е намирал основен средновековен кръстопът, а другата в местността “Корачев кръст”.

Митове и легенди
Към края на 14-ти век Сопица е била на двата бряга на река Конска, която е водосборна на повече от половината рекички на Граово. Река Конска е приток на р. Струма. Турците вече са покорили повечето българските земи. Турски отряд се насочва към Белград, като целта им е била Виена. Турският набег е спрян през 1690 г. Последвал жесток терор на вече покорените земи и народи. Зачестили нападенията над българските селища от башибозуци, черкези и кърджалий. Българите отговорили с хайдути в планините. Така един ден турски отряд се отзовал покрай селото, първенците на Сопица следели всичко с тревога от приближаващите турци, които след себе си водели анадолски заселници. Една вечер двама турци дошли на “оглед” в Сопица. Насочили се към къщата на първенеца Славен, която била на левия бряг на реката. Неканените “гости”, му дали да разбере, че къщата му ще бъде тяхна. Дали му срок до сутринта да се изнесе ведно с челядта си. Славен обаче не си глътнал езика от уплаха, посрещнал турците с торба ситен пясък, примесен със счукан лют пипер. Той им хвърлил пясъка в очите, заслепил ги и без да губи време грабнал секирата и ги убил. Заровил ги в една яма, но тревогата му останала и затова събрал мъжете и решили да бягат. На два километра право на север е оградената отвсякъде с високи хълмове малка котловина, обрасла с диви сливи, върби, брестове и търнаци. В землянки и колиби се укрили от турците. Преди да тръгнат запалили старите си къщи до р. Конска, а мястото нарекли Селище. Местността и сега се нарича така. Хората от десния бряг вместо да тръгнат с основната група, решили и тръгнали на запад в покрайните на Църна гора и нарекли селото си Селищен дол. Друга легенда за това как се бранило селото от турските набези е за първенеца Чопарил, но вече на мястото на днешното село Сопица. В онова време турците нападали и отвличали момчета за еничари и момичета за робини. Хората от Сопица единствено с тояги /сопи/, се отбранявали от набезите. Чопарил, имал осем деца – пет момчета и три момичета. Турците успяват да отмъкнат две момчета, най-малките и най-голямата дъщеря. Чопарил от мъка събрал здрави и силни мъже от селото в една дружина да бранят селото. Той разположил хората от двете страни на пътя /до селото се стигало само по един път/. Турците навлизали в дефилето, а хората на Чопарил ги нападали свирепо въоръжени единствено със сопи. Така селото се прочуло и турците и кърджалийте започнали да отбягват да нападат с. Сопица. От Чопарил произлиза Чопариловия род. Друга легенда гласи, че по турско време брезнишкият валия събирал данък /десятък/ и /беглик/ от стопаните и овчарите. Валията владеел планината Църна гора и за да си осигури по-големи доходи разпратил слушатели по всички села. В определен ден и час те трябвало да чуят бумтежа на голям тъпан от връх “Китка”. Хората от селото убили /турчина – слушател/, друга версия гласи, че са го напоили, и се направили, че не са чули тъпана и така били освободени от данъци. Хората от селото разказват и за съселянина си Яне, който трябвало да закара житото си на бирника в местността “Брайкьов дол, но преди това го нагостил с баница и печена кокошка и го напоил с домашна ракия. Голяма част от житото селянинът скривал, под овършаната слама. Яне заеквал доста смешно и когато трябвало да закара житото той подвикнал на пасящите наблизо биволи: – Ви-ви-ви-ви-доо, Ле-ле-ле-ле-ноо, а-а-а-а-иде, ко-ко-ко-ош. Умните и послушни биволи разбрали какво им казва Яне и сами се впрегнали в ярема. Пияният турчин ахнал от почуда: – Вай, вай, машала. Аферим, чоджум. Аллах да те поживи. Прощавам десятъка на селото. За произхода на селото се носят и други истории и легенди.

Обичаи и празници
В с. Сопица е имало обичай, при голяма суша да се правят молебени, да се обикаля полето. Обичаят се нарича „Вайдудулка” и се прави от момиче, облечено в дрипи, което го поливат с вода, за да вали дъжд. На церемонията по молебена и обикалянето по полето се пее в хор: “Кръсти носим бога, молим дай боже дъжд…”. Друг обичай е имало при буря и градушка, чукат по връшника от подницата и викат: “Пренеси го Джермане у гора”. На “Еремия” децата от селото, чукат с машата по тенекия и викат “бегайте змии и гущери утре е Еремия”, обикаляйки около къщата. Когато дойде месец март, вечерта на първи март, момите от селото заравят под камък червен конец и ако на сутринта под камъка има червей или буболечка, момата ще се омъжи през годината. Има и обичай на Нова година сутринта момите в къщата да изхвърлят рано сутрин боклука на бунището и да чакат, ако долети сврака ще се омъжат. При сватбите е имало обичай да се празнуват три дена. С музика и хоро се е водела булката на чешма за вода, там тя е чупела стомна, след това се вадел чеиза и раздавали дарове и накрая се вадела брачната риза на булката. Празниците в селото се отбелязват по традиционен за селото начин. Така на “Бъдни вечер” не се яде върху маса, а се постиля слама на пода, върху нея черга и месал, върху които се слага храната: постни сарми със зеле, постен боб джуркан, постна баница с тиква, чукано конопено семе, чукан чесън, ошав от сухи плодове и обезателно ябълки и орехи, които се делят по равно на всички след вечерята. Преди да се седне на вечерята се чете молитва от главата на семейството и се кади с тамян за изгонване на злите духове. Всички след вечерята остават да спят върху постелята до сутринта, като преди лягане стъпват в подницата в която е печена баницата. На Коледа рано сутринта главата на семейството и някой от синовете със сламена въжица от постелята на Бъдни вечер и брадва отиват в градината: единият застава до дървото и казва: „ще раждаш ли или ще те сечем”?. Другият отговаря:  „ще раждам”, и завързват част от сламата. След това се излиза на мегдана и се играе хоро, предимно от младите, ергените се надхвърлят със камък, провеждат се борби в снега. Друг празник е Тодорица, като преди да започне кошията в селото, се прави обиколка на църквата. На Йордановден /Богоявление/ се е правило водосвет. През нощта се слага кръста в котел с вода и ако замръзне – годината ще бъде здрава. Прави се наддаване за кум и който даде най-голяма сума става кум и вади кръста. На Ивановден ергените в селото заграждат рекичката и във вира довеждат оженените през годината мъже и с дрехите ги хвърлят във водата за здраве. На Заговезни поклади се коли пиле, палят се огньове, правят се оратняци и се въртят като се произнасят думите: Ората, копата дай бабо момата. След това се прескача огъня да не хапели бълхите. На Гергьовден се коли агне и се носи в църквата да му чете попът молитва, за което получава “плешка”, след това се носи във фурната да се пече и се сяда на софрата. На Гергьовден и на Димитровден се ценят момци за слугуване и цигани за пасене на селските говеда и свине, провежда се и стрижбата на овцете и се изкарват на егрек. В с. Сопица са се празнували и другите големи празници като: Великден, Петровден, Богородица , Архангеловден, Никулден, както и по-незначителните Спасовден, Свети Константин и Елена, Благовец, Еньовден.

Освен на празници на мегдана на селото всяка неделя са се правели веселби, пеели са се песни и се играели хора. Този който води хорото – плащал на свирджийте. Известни музиканти в селото: Веле и Гица на кемене /гъдулка/, Лека – цигулар, а братята му тъпанджии, Пеца Радев бил гайдарджия, а Раша Андрейин – кларинетист. Най-често свирените хора в селото били: Селското /Еленино/ хоро, Пайдушко хоро, Право хоро и Ръченица /У трапеза/, пеели се жетварски песни, гергьовски, лазарски, сватбарски, както и седенкярски и обредни.

Редовни събития
Всяка година през последната седмица на месец юни се провежда събор на селото. В миналото той се е провеждал в близост в местността „Кална бара“, като е имало народни игри и борби, надпявания и сергии, събирали са се хора от съседните села и Брезник. По същото време се провежда и съборът в Брезник, наричан „Видовден“.

Друго бележито събитие за селото е мечкарлъка /сурва/, в минало се е провеждала всяка година на 01-януари “Васильовден”, като по това време е единственото село , което е спазвало традицията да се прави на тази дата. Сурва се е празнувала още от древни времена в с.Сопица , но снимки и данни за това има от началото на 20 век . По-старите хора разказват, че към края на 19-и век и началото на 20-и век жителите на селото са празнували сурва на празника “Заговезни поклади”. Поради различни обстоятелства в днешни дни сурва се провежда на 14-и януари. На 13-и януари вечерта в селото се организира среща на групата на селото, с групите на селата Велковци и Расник. Пали се огън, групите се посрещат с хляб и сол и започва истинската песен на звонците /чанове/. Групата на село Сопица се нарича /мечкари/, като костюмите са направени от овчи кожи, маските от дърво, кожи и рога, а краката на „мечкарите” са обути с опинци /цървули/. Всеки звончар /участник със чанове/, носи и тояга /сопа/ със себе си, като по това се различава от всички други групи. Кукерската група е участвала във всички издания на международния фестивал в град Перник. Групата е печелила много награди в различните издания на фестивала в Перник /за оргинално представяне, за маски и костюми, за цялостно представяне на младежка група, за обучение в традицията и за запазване на традицията /маскарадна група/. Всяка година групата участва на общинския преглед на кукерските игри в град Брезник – СУРВА. Кукерската група на село Сопица наброява около 80 души. В нея има участници от всички възрасти: – от 1,6 до 80 годишни участници.

Източник: bg.wikipedia.org
Снимки: Miteto

Жеравна е световноизвестен архитектурен резерват и е сред Стоте национални туристически обекта, Български туристически съюз. Архитектурно-исторически резерват, печатът е в кметството.

* Къща-музей “Йордан Йовков”, 08:00-12:00 и 13:00-17:00 ч. без почивен ден, има печат.
* Къща музей “Сава Филаретов” – Експозиция “История на Жеравна”
* Къща музей “Руси чорбаджи” – Експозиция “Бит и култура на Жеравна през Възраждането”
* Църквата “Свети Николай”. Построена е през 1834 г. Първоначално е изографисана от майсторите зографи Йордан Михайлович от град Елена и Георги и Генчо от Трявна. Изписването започва на 6 май 1833 г. и завършва на 20 декември 1840 г. Днес към храма е подредена богата експозиция от икони, каменна пластика и църковна утвар. Иконите са датирани от втората полвина на XVIII и началото на XIX век. Те са дело на автори от тревненската школа и неизвестни автори работили в ранната средновековна традиция. Запазени са и богослужебни книги от втората половина на XVIII век. Днес църквата е действащ храм.

Село Жеравна

В селото са запазени над 200 дървени къщи (всяка паметник на културата), строени по време на Възраждането. Някои от тях са на повече от 300 години. Село Жеравна е едно от чудесата на българския-майстор строител, като голяма част от къщите представляват завършен архитектурен образ с неповторима художествена форма. В духовно просветно отношение Жеравна е била културно средище за целия регион, а Хилендарският манастир е имал свой метох в селото. Запазен и до днес той се намира в непосредствена близост до църквата. Смята се, че именно тук е направен преписа на “История Славянобългарская”. Всяка година Жеравна се посещава от около 20 хиляди туристи, повече от половината от тях са чужденци.

Жеравна е известна и със своите многобройни чешми. В околността бликат множество извори, повечето от които са вкарани в чучурите на чешми (Кринча, Старча, Зайковка) още от незапомнени времена.

На територията на селото най-многобройни следи за духовен и материален живот са оставили траките в своите надгробни могили. В землището на Гумощник са разкрити и проучени над двадесет тракийски могили, които се отнасят към желязната епоха или в периода IX – IV век преди Христа.

В тракийска могила в месността „Дянова могила” е открита единствената от този вид в България оригинална зидана каменна гробница. Тя е силно разрушена от иманярска интервенция. Подът е застлан с каменни плочи, а правоъгълната и основа е покрита с голям купол. Камерата е снабдена с дълъг коридор с размери 3х3 метра, който е специално иззидан от каменни плочи.

Историята на село Гумощник не е напълно проучена. Знаем, че селището се споменава в турски документи от 1430 година под название „Имлячува”. В миналото центърът на селото е бил в днешната махала Селце или Старо Млечево, а сегашният център на Гумощник е бил тогава една от махалите.

За произхода на името на село Гумощник има две хипотези: В митологичен аспект Гумощник означава място „сред планината”. Гумното е усвоено космическо и свещено пространство. В икономически и лексикален аспект се счита, че името произхожда от старобългарската дума „Гумно”, която означава харман, понеже на поляните до селото е събиран данъкът „десятък” през турско време.

Много факти от историята има още да се изясняват, но се знае, че в течение на векове, хората от този край най-усърдно са градили и пазили българския дух и съзнание. Селото бързо се развива от 17 век, когато след разгрома на едно търновско въстание много участници от там идват и се заселват в сегашните махали на с. Гумощник. Турци не са живели и не е имало в селището с изключение на един техен представител в конака. През епохата на Възраждането селището става голямо с богата икономика и активен стопански и културен живот. В центъра около църквата, килийното училище и конака е имало 8 манифактурни дюкяна и 6 кръчми. Всеки неделен ден след църковната служба там е ставал пазар, а на Илинден – 2 август е имало годишен панаир, който продължавал една седмица.

За влиянието и напоритостта на българите от Гумощник говори и даденото разрешение в онова време за направа на надземна трикорабна църква построена от 1835—1939 г. от камък със зид от 1,40 м. с цел и за отбрана. Тя има приказно красив иконостас, дърворезба от сърцевината на орех и буди възхищение и наслада за всеки посетител. Сега тя е обявена за паметник на културата.

След Освобождението от османско робство през време на първото преброяване на новосъздаденото княжество България село Гумощник към 1-ви януари 1881 г. е имало 1098 жители и е обединявало 7 махали. Сега с. Гумощник е съставено от 5 махали – Реката, Дуевци, Селци, Лакарево и Клиновци и живеещите там жители са 165 човека. Чистият балкански въздух, слънцето, водата и зеленината, широкият кръгозор срещу гордия Балкан са условия за спокойна и красива почивка. Тези хубости са довели в Гумощник много нови хора от Плевен, Троян, Ловеч, Велико Търново, София и Русе, които са построили тук своите малки къщи и вили. По-новата история на Гумощник вече сме описали тук, на страниците на нашия сайт.

информация: http://gumoshtnik.com

От няколко години в китното селце развиват ловен туризъм. Всеки уикенд групи запалени авджии се настаняват в къщите на медвенци и ловуват в Балкана. Авантюристите пробват късмета си за гъби в гората. Най-голямата атракция е Синият вир. През последните години в селото се развива и селски туризъм. Много хора идват с надеждата да зърнат легендарната бяла лястовица, излюпила се преди 10 години. Тогава стотици хора се стичали да търсят изцеление тук.
Медвен е родното място на Захари Стоянов, тук се намира и родната му къща, която е запазена в първоначалния си автентичен стил и е устроена като музей. На мегдана се издига паметник на писателя. Селцето е родно и за още един бележит българин, драматург и творец – Стоян Бъчваров. Негова паметна плоча е поставена на родния му дом в самия център.

Покрай Медвен тече живописната река Медвенска. Тя извира на 11 км от селото и е известна с приказните водопади “Сини вир” и “Скоковете”. В землището на Медвенския балкан има красиви скални пещери – “Ледницата” и “Царевец”. Там се намира и природен резерват за диви животни. Селището – резерват Жеравна е на 15 км на запад.

Черен ден в историята на Медвен – на 12,13, и 14 януари 1878 г.вместо сняг, се излива проливен дъжд, който затруднява движението по пътищата. Части от опълчението на Еленско-котленския отряд на 14.І влиза в Котел. Привечер, на следващия ден пристига и ген.Скобелев. По същото време се очаква нападение на Котел-забелязани били големи тълпи от башибозук, но като видели, че пред тях има пехота, нападателите се отказали. На 15.І башибозуците от с. Садово идвали на няколко пъти до Медвен, обаче се побояли да влязат, защото не знаели дали няма в селото руска войска, а и от селото им е отговаряно с гласа на ръждясали пищови. В Садово турците заловили дядо Иван Гидика и дошлите освободени кадъни от Медвен. Те ги уверили, че в Медвен няма руски войници. На 16.І.1878 г. рано сутринта, местноста Червеняка се зачервява, но този път не от утринното зарево на слънцето, а от червените фесове на камчийския башибозук и черкезите. Около 200 души конници и пехота, башибозуци и черкези, добре въоръжени с английски пушки мартини и винчестери, дошли от Садово и нападнали селото. Реката в този ден придошла и било трудно за преминаване. Все пак успели да намерят брод и обхванали селото фронтално по протежение на реката. Хората изпаднали в паника. Едни по Черни дол и Казакова курия, а други през Балкана побягнали да се спасяват към Котел. Нападателите кого где стигнали, убили. На този Черен ден за Медвен, пред 129 години падат убити 58 мъже, жени и деца.

Село Ореш

История
В по-ново време възникването на селище на мястото на днешното село може да се отнесе към I век. За селище на римския път на запад от Свищов (Нове) с името Марга аурея се споменава през 441 г., когато Атила го превзема и сключва в него мирен договор с Византия. Интересен факт е, че селото е било изцяло заровено под земята, след като се е разпространила чума. Жителите на селото са се преместили на неголямо разстояние от първоначалното селище и са установили сегашното село Ореш, което е описано в летописите на Феликс Каниц. Селото се нарича Павликянско Орешане през 15 век.

След засилена римокатолическа пропаганда павликяните, чиито далечни наследници са жителите на с. Ореш били превърнати в католици и това обстоятелство слага отпечатък в духовното им развитие през последните 300 години. Покръстването на павликяните в Свищовско трябва да се отнася към времето от 1365 г. до 1369 г. или може би към годините 1245 до 1291 г. Първите сведения за село Ореш след падането на България под османска власт срещаме през 1450 г., когато село Павликянско Орешани имало 37 домакинства. Тъкмо в с. Ореш се ражда един от първенците на българо-католиците, отдали всичките си сили за духовното развитие на народа през XVII век по пътя на политическо му освобождение на — Филип Станиславов „епископ на Велика България“, написал първата българска печатна книга — „ Абагар“, издадена в Рим през 1651 г. Според Стансилавов, между 1625 и 1630 година, 30 павликянски семейства от селото приемат исляма.[1] Определено може да се каже, че под влиянието на католическото духовенство в с. Ореш и другите католически села са засегнати всички по-важни традиции в частния и обществения живот на населението. Авторитетът на свещениците пораства, когато пасионистите получават разрешение да строят в енориите си скъпи и големи черкви. Строежът в с. Ореш започва на 25. II. 1851 г. и завършва на 31.V. 1857 г. по времето на отец Мариян Дипонцо. Строителството е разрешено със султански указ. От доклада на епископ Филип Станиславов става ясно, че и една част от павликяните в с. Ореш са приели исляма между 1625–1630 г. През периода от българското национално-освободително движение до края на Отечествената война с. Ореш има своите незабравими герои — Яни Д. Станчев, Павел Йонов, Стефан Вакинов, Илия Петров, Ворончик Станчев, Мариян Януаров и Петър Йонов участвали при освобождението на България от турско робство, Иван-Мария Йозов Паригвоздев, Мариян Йозов Паригвоздев, Ченко Мигев и други участвали в Сръбско-Българската война. Първата световна война взема много жертви от с. Ореш – Стефан Франческов, Петър Тонев, Мартин Станчев, Раймундо Франческов и много други. В първата фаза на Отечествената война вземат участие 54 орешанци сред които Вакин Илиев Вакинов — Чавдар, Михаил Йозов Мачев, Ченко Дойчев Копоев, Левиджо Йозов Вакинов, Петър Иванов Ченков, Михаил Иванов Джилиянов и други.
Католическата църква „БЕЗКВЕРНО ЗАЧАТИЕ НА ДЕВА МАРИЯ” в село Ореш е построена през 1857 г. Тя клони към Никополската епархия. До 2005 г. енорийски свещеник на църквата в с. Ореш бе о. Фортунато Грассели, а от 2006 г. е о. Ремо Гамбакорта. Епископ на католическата никополска епархия е монсеньор Петко Христов.

Природни забележителности

В района на селото и в околността му има извори от карстов произход, на които са построени чешми: Горната чешма, Долната чешма, Средната чешма — 1840 година, Крайната чешма, Хаджиевата чешма и Турската чешма, както и в местностите Мочур, Дядовата — Иванчова ралпа, Кръста, Бента и Бендера. Защитена местност „Кайкуша“, обявена със Заповед № 438 / 02.08.1978 г., с площ 240 ха. включва остатък от влажна зона в бившата Свищовско- Беленска заливна низина е включена в природен парк „Персина“, определен от Закона за защитените територии.

Култура

Основите на първото читалище в с. Ореш се поставят през м. декември 1903г. с наименование „Надежда”. Но по-късно на 16.І.1982г. е построена нова сграда – Културен дом, от тогава нашето читалище е преименувано с името „Филип Станиславов”.

В читалището се води оживена художествена самодейност. Функционират Детски танцов състав 1 – 4 клас, Танцов състав „Зорница” 5 – 8 клас, Група за народни песни, Група за стари градски песни, Школа по изобразително изкуство – „Палитра”, която е получавала много награди и грамоти, както в България така и в чужбина, Шахматен клуб „Орел”, Тенис зала, Група за автентични местни обичаи „Деца” и Група за автентични местни обичаи „Възрастни”, инструментална група. През 2006г. се чества 35 години фанфарен оркестър. Групите и съставите са участвали в много събори и фестивали. Получавали са грамоти и награди.

Всяка година през месец май в селото се провежда „Фолклорен събор“ на католиците от северна България. На 27.05.2006 г. се проведе „Национален фолклорен събор“ на католиците от цяла България.

Източник: www.svishtov.bg и bg.wikipedia.org

Празникът на селото се отбелязва в началото на месец август, в деня на Св. Пантелей, който е и патрон на селото.
В близост до с. Бръшлян и достъпни за посещение са: село Стоилово (на 9 км), водопадът Докузак край Стоилово; местностите Двата вриса, Ковач, Стоянова чука, Св. Пантелеймон и Борилото. Откритите в околностите на селото долмени и могилни некрополи от времето на траките, както и останки от антично селище, са интересни за посещение. Сегашното селище датира от края на 17 и началото на 18 век, след като жителите на трите колибарски селища – Юртет, Селище и Живак слизат и се заселват в мястото на най-старата част на селото “Долна махала”. Бръшлян има героично историческо минало в годините на турското робство. Тук става знаменитата “Сърмашишка афера”, в която са дадени първите жертви на Преображенското въстание. На 2 април 1903 година в Балювата къща загиват водачът на въстаническата чета Пано Ангелов и четникът Никола Равашола. Сърмашишката афера изиграва голяма роля за повдигане на въстаническия дух. Тя вдъхновява войводата на Лозенградския район Яни Попов да напише странджанската марсилеза “Ясен месец веч изгрява” – възхвала на селото и героите.

Църква “Св. Димитър”. На мястото, където е построена църквата, в древността се е намирало тракийско светилище. Счита се, че то е било посветено на бога на плодородието и виното Дионис. Църквата “Св. Димитър” е типичен представител на местната възрожденска култова архитектура. През 1975 г. е обявена за паметник на културата, а през 1982 г. за архитектурен паметник с национално значение. Уникалната камбана от първата половина на ХІХ в, излята в гр. Ярославл – Русия, може да се види и днес. Храмът е вкопан в земята и в миналото е бил ограден със зид, висок около 2.50 м. Централното вътрешно пространство е вкопано, за да се получи вътрешен простор. Отвън е потърсено ефектно оформление на фасадите с помощта на добре издялани блокове от бигор. Откритото преддверие (нартика) с помещението за килийно училище са пристроени около 1870 г.

Килийно училище е архитектурен и културен паметник. Помещава се в пристройката към църквата “Св. Димитър”. Училището е основано през 1871 година, след като България получава църковна независимост.

Етнографска къща-музей е 150 – годишна сграда, с изцяло запазен автентичен вид. Тя представлява възрожденска двуетажна къща с каменно приземие и дървен етаж. Музеят дава представа за особеностите на бита и занаятите в с. Бръшлян от втората половина на ХІХ в. до първата половина на ХХ век. В голямата стая на втория жилищен етаж се намира типичното огнище, изградено от камък към стената (баджа). Приземният етаж (дам) в миналото е служел за обор на домашните животни. Днес е превърнат в стая на занаятите, в която всеки посетител може да види автентичен стан и се опита да тъче.

Балювата къща е архитектурен и исторически паметник, построена през XIX век. Планът на къщата е типичен за странджанската жилищна архитектура. На 2 април 1903 година Балювата къща е обградена от турска войска. Тук загиват първите преображенци: войводата Пано Ангелов и четникът Никола Равашола.

Селскостопански музей на традиционното земеделие е посветен на традиционното земеделие от епохата на Възраждането. Той е интересно и атрактивно място за туристи, които могат да се запознаят с поминъка на местното население. В специално изграден навес и по целия двор са експонирани стари земеделски инструменти, използвани от странджанци в миналото: диканя (подобен на шейна инструмент за вършеене), каменна мелница за жито, паламарка (дървен уред, който се нахлузва на пръстите на ръката при жътва), пàлешник (плоско заострено желязо, което се закрепвало полегато в края на ралницата, за да разрязва почвата), уреди за обработка на лен и коноп, пчелин. Ще чуете думи като “халомер”, “мèница” или “бурило” и ще разберете на място как изглеждат и за какво са служели.

Параклис “Св. Пантелеймон” се намира на 1 км южно от Бръшлян, покрай приток на р. Катун. Параклисът е изцяло възстановен през 1996 г. Аязмата към него е много популярна, тъй като се вярва, че има лечебни свойства. До параклиса е изграден кът за отдих – заслон с маси, пейки и огнище.

Параклис “Св. Петка” се Намира на около 2 км на изток от село Бръшлян. До параклиса се стига по маркирана туристическа пътека, която започва от селото и води към м. Въжиево. Св. Петка се почита в този район като лечителка, поради което на извора до параклиса се приписват лечебни свойства. За особено ценна обаче се смята не водата, а жълтата кал при аязмата. Вярата, че лекува екземи, води тук хора от цяла Югоизточна България. Спазва се древен ритуал – преди да намаже болното място с лековитата кал, човек трябва да върже конец от дрехата си или кърпичка на дряновото дръвче над аязмата – за дар. Ако няма какво да се остави на дрена, може да се хвърли монета в свещения извор – за “откупуване” на здравето. На празника на светицата през м. юни хората се събират тук и приготвят курбан за здраве. Вярват, че аязмото си има свое животно-покровител – златно смокче, дълго “колкото една педя”.

Параклис “Св. Марина” се намира в източния край на с. Бръшлян. Параклисите и столнините, посветени на Св. Марина, в Странджа обикновено се строят до пещери или скални ниши. Параклисът в с. Бръшлян обаче излиза от тази древна традиция, за да се впише в най-старата легенда, свързана с основаването на селището: “В далечни времена, когато на това място още нямало селище, границите му трябвало да се очертаят с особен обряд. Точно по време на пълнолуние, от залез слънце до първи петли, двама братя близнаци трябвало да заорат кръг с рало, теглено от два вола близнаци. Първите петли пропели, а братята не успели да затворят кръга. Затова издигнали върху незаораното място параклис и го нарекли “Св. Лефтера” (според легендата Св. Марина е лефтера, т.е. мома). И до днес бръшлянци го наричат “Малката църквичка”.

Източник: www.strandja.bg

Известно е, че селото съществува от периода на Второто Българско царство. Някои изследователи го отнасят към дълбока древност – основано още от латините. По тяхно описание то някога е носило името Цари Мали Град. Във всички случаи става дума за селище с хилядолетна история, свързано с околните села, както с поминъка си, така и с общите си традиции и култура.

Владислав Граматик споменава за селото, описвайки как през 1469г. белчинецът презвитер Йоан участва в пратеничеството за пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново до Рилския манастир. В турски регистър от 1576г. се сочи като село с развито овцевъдство. Населението се е занимавало и с рударство. Константин Иречек отбелязва в своите ”Пътувания по България”, че в село Белчин е видял молитвеник от 1744г.

В края на 2006г. с участието на различни учени и изследователи започна провеждането на арехеологически проучвания на един цял комплекс – църква, некропол и градище, издигащи се непосредствено над селото и връщащи историята му още много векове назад. Средновековният храм “Света Петка” – национален паметник на художествената култура I-ва категория беше изцяло реставриран и се превърна в обект на засилени посещения от ценители на изкуството и културното наследство. В този си вид той е бил построен през ХVII век върху основи на друг храм от XIII-XIV век. Храмът има изключителна художествена стойност с ценната си иконописна и дърворезбена украса. За дългата и богата история на село Белчин свидетелстват и останките на голямата крепост (градище) с параклис, намиращи се на хълма “Св. Спас”. Легендите за Цари Мали Град намират своето съответствие в солидната крепостна стена, изградена от дялани камъни и тухли още от времето на Римската империя. Откритата квадратна кула, монети, луксозна и битова керамика са свидетелство за оживена търговия, култура и металодобив през ІV-V в.

Районът на село Белчин-Белчин Бани се превръща в основа за развитие на съвременен културно-исторически, балнеологичен и еко туризъм на европейско равнище. Предстои реализацията на проекти за възстановяването и изграждането на други паметници на културата, обособяването на екопътеки, развитието на модерни СПА комплекси и балнеологични центрове, организиране на местни празници и възраждането на местните традиции и др.

информация: selo.bg

КРАТКА ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА
Съгласно хипотезите и легендите селото е създадено около 1393 г. от граматици, придружаващи патриарх Евтимий при заточението му. Оттам произхожда и името на селото – ГРАМАТИКОВО. За това говори и паметна плоча, намерена в дънера на многовековен дъб, изобразяваща монашеска ръка, която държи перо, потопено в мастилница. Плочата се съхранява в музейния комплекс на град Малко Търново и е приета за символ на село Граматиково.
Селото е опожарявано два пъти, поради което населението му се изселва във вътрешността на страната и част от него в Русия. Сега то е почти изцяло обновено, но има запазени няколко къщи с автентичен архитектурен стил, типичен за старите странджански къщи.
Населението на село ГРАМАТИКОВО е чисто българско със запазени традиции, обичаи, автентичен фолклор, бит и дух. Селото е най-голямото в Странджа и се намира в централната част на природния парк.
Граматиково е национален първенец по благоустрояване и хигиенизиране през 1983 г. и е обявено за “Образцово селище” през 1984 г., което звание защитава през следващите години.
Център е на най-голямото лесничейство в Странджа, което стопанисва гори от 19.7 хектара, с обща промишлена продукция над 2 млрд. лева. В него са работили много известни представители на лесовъдната наука и практика.

КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО
Основно училище “Св. св. Кирил и Методий” е било построено през 1860 г., а новото училище – през 1932 г. Негови възпитаници са много професори, лекари, инженери, математици, икономисти, военни, учители и други, с които селото се гордее.
Читалище “Просвета” е основано през 1928 г. И в миналото и сега читалището е средище на богат културен живот. В момента съществуват два самодейни състава. Първият от тях – за автентичен фолклор е носител на много награди и отличия от съборите в Копривщица и др. Съставът за стари градски песни е носител на грамота за отлично представяне на фестивала в град Петрич през 1995 г.
В село Граматиково е проведен първият национален събор-надпяване на странджанската народна песен през 1960 г. С него се поставя началото на националния събор в Копривщица.

ЦЪРКОВНО-ИСТОРИЧЕСКИ ПАМЕТНИЦИ
- Църквата в село Граматиково носи името “Св. св. 40 мъченици”. Построена е през 1881-1882 г., осветена е през 1884 г. от Одринския митрополит Синесий. Опожарена е на два пъти.
- Параклис “Св. Георги” – на 500 м. северозападно от селото.
- Параклис “Св. Илия” – на 2 км южно от селото.
- Параклис “Св. Троица” – на 8 км от селото. Датира от около 1850 г. и е разположен в две пещери и подземия.
- Параклис с аязмо “Св. св. Константин и Елена” – на 1 км източно от селото.
- Параклис “Божеиме” – на 500 м северозападно от селото.
- Изключителен интерес представлява аязмото “Андипасха” на около 8 км южно от селото. Голям лечебен извор, съчетан с особено красива огромна скала.
- Параклис “Св. Богородица” в местността Карието.
- Параклис “Одер’ето” в местността Лапчевци. Интересно оформени пет одъра с аязмо, където се е събирало населението от петте села Граматиково, Кости, Българи, Кондолово и Сливарово на празника Света Богородица.
- В карасивата местност Качул с дарения от местното население и спонсори наскоро е построен параклис “Св. Богородица”
- Аязмо “Св. Троица” в местността Сурнешката.

ТУРИЗЪМ
Селото има големи възможности за развитието на устойчив туризъм – красива природа, чист въздух, климат, благоприятен за лечение на неспецифични и белодробни заболявания, хубави къщи, със съвременни условия за нормално обслужване на туристите, радушен прием в семействата, добри възможности за атракционни занимания:
- возене на магарешка каручка;
- народна носия;
- предене и тъчене на домашен стан;
- посещения на красиви местности и параклиси;
- автентичен фолклор;
- природонаучен музей.

Използвани материали: www.gramatikovo.com