Фолклор БГ » Сватбени обичаи

Сватба

apropo — Mon, 04 Jan 2010 15:08:42 +0000

Сватбата, наричана така от всички българи, започва много преди вземането на годеницата.Всички отделни моменти на сватбата имат определен смисъл и се изпълняват от определени лица. Персонажът в различните краища на страната не е еднакъв. Освен младоженците (невеста, булка и младоженец, юнак, зет) на първо място са деверът (обикновено един, по-рядко двама – десен девер и ляв девер – Източна България); побратим, аратлик (в Южна България); стари сват и стара сватя (в Тракия – старчина); старата сватя ходят винаги близо до невестата и се грижат за нея, като бди да не и прилошее; помайчина (деверовата майка); кум и кума (или кумица), наричани още калтатя и калимана; зълви (лели).

Сватбата се открива с поканване (калесване) на гостите. Това извършват калеса’ри (кана’чи), обикновено деверът и някой друг момък от страна на годеника, а девойки (зълви) от страна на годеницата. Калесарите са накичени с кърпи по рамената , а до към 1910 година в някои села и с венец на главата. Те носят бъклица с вино и съдинки с ракия. Поканваните биват почерпвани със съответното питие при израза “Заповядайте на сватба” и съобщение на програмата. В по-малките села се поканват всички селяни без оглед на роднинство. Макар и рядко, на някои места се поканват и иконите в църквата, като калесарят полива по малко вино върху всяка от тях. Също така някъде (Пазарджишко) поканват и три плодни дървета, на които също поливат по малко питие в корена.

автор: Христо Вакарелски

Годеж

apropo — Mon, 04 Jan 2010 12:51:45 +0000

Годежът е наричан по някои места главе’ж (в Тракия), тъкме’ж (Западна България), мъне’ж (Източна България), за’пив, угла’ва (Западна България), да’ване нишан и удво’ряне (Тракия), притвъ’рдък (Врачанско), оду’мки (Панагюрско). В най-много случаи годежът не се изчерпва само с една среща. Почти навсякъде има малък годеж и голям годеж, малък главеж и голям главеж и т.н. И на двете срещи се уговарят подробно материалните изисквания на двете страни, като при всеки случай се разменят установени от традицията дарове: накити за годеницата, дарове за годеника. Размяната или доставянето на всички уговорени неща може да стане на няколко пъти до сватбата. Всички годежи са явни, съпроводени с музика и гощавки, на които участват близки и роднини.

Покрай юридическата същина на годежа в него се спазват и условията от магическо естество. Така например китката, която се дава на годеницата, трябва да съдържа тек жълтици, за да роди бъдещата невеста. Почти навсякъде в Тракия на годежа двамата бащи счупват пита (често над главите на годениците), която след това раздават на всички присъстващи. При счупването гадаят коя от страните е по-сполучлива или какво поколение ще имат младите. От първата среща на годежа момъкът и момата са вече годеник и годеница. Много рядко на годеницата казват невеста. От тогава те носят и съответни отличия (китка – перо с монета) и могат свободно да се срещат денем. В някои краища дори до началото на XX век не е било позволено на сгодените да се срещат насаме до сватбата. На изключенията в някои села се гледало с лошо око.

автор: Христо Вакарелски

Общо за сватбените обичаи

apropo — Mon, 04 Jan 2010 07:13:20 +0000

Основните етапи на сватбените обичаи са два. Единият има повече правен характер и завършва с окончателно изпълнение на договарянията за материалните условия, другият е повече обществено утвърждаване на сторения договор. В празничния тържествен вид на това утвърждаване се примесват много елементи от символично, магическо и художествено (драматично, музикално, поетическо и хореографско) естество. Първият етап може да се нарече с общия термин годеж, а вторият сватба.

Известна разлика от годежа представлява разузнавателният момент, когато се изпращат първите лица у дома на девойката, за да разберат разположението – нейното и на родителите и. Тези срещи имат секретен характер, за това се извършват обикновено вечер, по тъмно. При разговора с пратениците се спазва известна загадъчност. Домакините трябва да се досещат и също тъй фигуративно да отговарят. Тези пратеници, наричани огле’дници, жени’хли, слуба’ре (Тракия, Източна България), девосно’пове (у чепинските българомохамедани), годежари, одумници (Пловдивско), момаре (Родопско, Тракия), сгодича’ри, пращелни’ци (Тракия),сгодиа’тици (Разложко) и др., са близки на момчето. Изпращат се по-доверени, които могат да пазят тайна, тъй като разузнаването може да бъде несполучливо. Постоянен обичай при пристигането на сгледниците е да седнат до огъня и да ровят в него с машата. Това е знак за пряката цел на посещението. Осмислянето на обичая е “да се хване огънят, та да се хване и сговорът”, “да се разгори огънят, та да се запали и момата за момъка”. Обичаят е известен във всички български краища. Сгледниците обикновено се явяват като купувачи на юница, за да я впрегнат със свой юнец, или че трсят изгубена юница; предлагат да съединят своя зид (ограда на двор) с техния; търсят патка за своя паток; сокол, дошъл да търси соколица или друг лов, и други подобни символи.

Мотивите за съгласие от страна на домакините са най-често “да си помислят”, като обикновено отлагат поне веднъж, а за отказ – че девойката е още малка и не е за женене.

автор: Христо Вакарелски