В класическия си вид мартеницата представлява усукани бял и червен конец, най-често вълнени. Цветовете имат строго определен смисъл: червено – кръв, живот; бяло – чистота, щастие. Традицията е на първия ден от март най-старата жена в семейството да връзва на ръцете на децата пресукан бял и червен конец за здраве и против уроки. Затова с мартеница се украсяват сватбените китки и сватбеното знаме; с мартеница се кичи котлето, в което се дои първото мляко на Гергьовден; с мартеница се завързват събраните на Еньовден билки.

Мартениците се носят до появата на първото цъфнало дърво или на първата прелетна птица тоест до настъпването на пролетта. След това се поставят под камък и по тях се гадае. Ако след един месец под камъка има мравки, годината ще е плодородна и удачна.

В някои краища на България с мартеници се окичват и домашните животни и плодните дръвчета. Понякога мартеницата се пуска в най-близката река „че да върви, както тече реката“.

Традицията гласи още, че щастие и късмет носи онази мартеница, която ти е подарена. Затова всички окичват на роднините и приятелите си мартеници и досега.

В Шоплука и Мелнишко вместо бял конец в мартеницата се вплита син конец (против уроки), а в Родопите се слагат още няколко цвята.

Една от легендите за появата на мартеницата гласи, че, когато хан Аспарух побеждава Византийските войници, той написва писмо за победата си и го връзва за крака на една птица с бял конец. Докато летяла обаче, птицата била забелязана от византийски войници, които стреляли по нея и я ранили. Въпреки че била ранена тя пристигнала успешно в българския лагер, но белият конец вече бил отчасти червен от кръвта, от раната. И от там е възникнала мартеницата, която се носи днес.

Обичаят е предоставен от Христо Янъков, секретар на НЧ “Просвета” с. Лозен, общ. Любимец

Обредното приготвяне на подниците е стар български обичай, който вече е почти изчезнал. Обичаят е все още жив и битува в с. Лозен, общ. Любимец. Това е единственото село в цяла България, в което все още може да видите как нашите прабаби са приготвяли подниците (известни в Лозен като поници) за печене на хляб, баници и др. Самия обред става в деня, когато християнската църква почита свети Йеремия (1 май), пророкувал, че Бог ще изпрати своя Син на Земята. На Ирминден, както още наричат празника в Лозен, жените дтават рано, берат билки за женски болести, вземат мълчешком пръст от три места и се събират в нечий двор. Носят мълчана вода от бунар (кладенец). Като заври водата на огъня я смесват със пръстта и слагат слама (ръженка)и я покриваъ с черга “да кабаряса”. След това, също като тестото, я размесват втори път. “Женското царство” тъпче с крака и пее (пеят се специални песни за празника като “Ерменлия, гидия”). Разделят глината на топки, от големите правят подници, на които се пекат хлябове и баници под връшник. Малките стават на сачове за катми. Прави се задължително и кандило за дома. Всички съдинки се оставят да съхнат под слама в продължение на 20-ина дни. Жените се гощават със зелник и пресен хляб. След това всички се отправят към реката да изперат чергите и чувалите и да се измият. Обредното приготвяне на глинените съдове само един ден в годината се обеснява с това, че хлябът е свещен за българската трапеза.

Характерно за този начин на декориране е полагането на рисунък с “писалка” или домашно приготвена восъчна свещ върху полуизстинало,предварително загряно или топло сварено яйце. Положеният рисунък представлява следи от чист пчелен восък, който се залепва върху умерено затоплената повърхност на яйцето. Следващата манипулация е потопяването на яйцето в горещ разтвор от червена боя. При това незасегнатата от восъка повърхност се оцветява, а восъкът се отлага от горещия разтвор а на негово място остават следите от положеният преди това рисунък.Върху изваденото от боята яйце се получава изображение, което е негативен образ на положения преди това рисунък.

Художественият оразличител на декорираните яйца чрез негативно отложен рисунък е приложеният върху тях ефект на батика. Яйцата от този вид имат единен декоративен облик.

Въпреки прилагането на различен инструментариум за полагане на рисунък (“писалка” или восъчна свещ) прилагането на ефекта на батика е характерна практика за декориране на яйца в България. Но също така от гледната точка на употребата на различен инструментариум можен да твърдим, че в художествено отношение декоративният облик на яйцата с полаган върху тях рисунък с “писалка” се различава от декоративния облик на яйцата с полаган върху тях рисунък със свещ.

В няколко български села в Странджа, от които само едно е в границите на днешна България (с. Българи), е съществувал на този ден един особен обичай, неизвестен в някои други краища на България. След църковна служба народът прави литийно шествие с иконата на св. Константин, със свещеник и с кандило до параклиса на Св. Константин, наричан „конак”. Там всички се молят на Св. Константин и Св. Елена. В този параклис има свещен тъпан, който след молението бива заудрян при едновременното свирене на гайда. Свири се за този случай народна „нестинарска” мелодия, при която някои от богомолците биват „прихванати”, т.е. изпадат в религиозен транс и заиграват с иконата на Св. Константин в ръце с вайкания и стенания. След това с иконно шествие се отива до „аязмото” на Св. Константин и пак се връщат в „конака”. Надвечер напалват на мегдана огън, направен от няколко коли дърва. Народът се събира около огъня и когато всичко стане на жарава, която бива разрита в кръга, при съответните звуци на гайдата и тъпана, някои от вярващите – мъже или жени изпадат пак в унес, спускат се и взимат иконата на Св. Константин и с вик „въх, въх!” нагазват боси и танцуват в жаравата. Газят по 10-20 сек., излизат и пак влизат – по 6-7 пъти, след което отиват у дома си.

След газенето в огъня се прави раздаване на селски курбан. Тези огнеиграчи се наричат „нестинари”, която гръцка дума значи нещо като „огнищари”, т.е. хора, които газят или играят в огъня. За това е необходима голяма вяра, а е необхоима и известна наследственост. Има родове, в които повечето членове са предразположени да наследят нестинарството. Всички „нестинари” в едно село имат свой първенец, наричан „векилин” и тази длъжност се предава по наследство: от баща или майка на син или дъщеря. „Векилинът” се грижи за добрия ред на свещените предмети и „конака”, за курбана и за целия обичай. Обичаят се изпълнява за „здраве” и „плодородие”. Играчите в огъня се изцеряват от определени болести. Този извънредно интересен обичай не е напълно изяснен; подобни обредни форми се срещат в малокултурни и висококултурни народи по другите континенти. Във всеки случай, в основата му лежи силно религиозно чувство, което овладява цялото същество на човека и го прави годен за подвизи.

… че и ний сме дали нещо на светът
и на вси славоне книги да четат.
Иван Вазов

24 Май е празник на славянската писменост, на българската просвета и култура. Той е празникът, който се чества от най-дълго време в близката ни история – 157 години.

За първи път на 11 май 1851 г. в епархийското училище `Св. Св. Кирил и Методий` в гр. Пловдив по инициатива на Найден Геров се организира празник на Светите братя Кирил и Методий – създатели на славянската писменост. През 1857 година този празник на Св. Св. Кирил и Методий започва редовно да се отбелязва в Пловдив, Цариград, Шумен, и Лом. Денят 11 май не е случайно избран от Найден Геров – това е общият църковен празник на двамата светии.

Най-ранните данни за отбелязване на 11 май като ден на Светите равноапостоли и славянобългарски просветители Кирил и Методи датират от XII век, като те са признати за светци още в края на IX век. Поотделно паметта на Св. Кирил се отбелязва на 14 февруари, а на св. Методий – на 6 април (дните на тяхната смърт). Светият Всеруский Синод по повод празнуването хилядогодишнината на Моравската мисия на Св. Св. Кирил и Методий взема следното решение: `За спомен на хилядолетието, откакто първоначално бе осветен нашия бащин език чрез Евангелието и Христовата вяра, да се установи ежегодно, започвайки от тази 1863 г. 11 май, като църковен празник на преподобните Кирил и Методий!` След това празникът се чества във всички православни славянски страни.
Общият празник на Св.св. Кирил и Методий се чества от българската църква и през следващите векове, а през Възраждането се превръща и в училищен празник на буквите, създадени от Кирил и Методий. Това тържество, изразявящо духовните въжделения на българите за църковна независимост, просвещение и националновъздигане. Празникът на Св. Св. Кирил и Методий се отбелязва през Възраждането не само в българските земи, но и зад граница – сред възрожденската ни имиграция в Румъния и Русия, сред българските студенти в чужбина, сред българите, заточени в Диарбекир. Възторженото честване от всички българи на празника на светите братя Кирил и Методий е свидетелство за жаждата на българина за просвета и наука, за национално самоопределение и бързо икономическо и културно възмогване.

През 1892 г. Стоян Михайловски написва текста на всеучилищния химн, познат на всеки българин с първия си стих `Върви, народе възродени`. Химнът е озаглавен `Химъ на Св.св. Кирилъ и Методи` и включва 14 куплета, от които ние днес изпълняваме най-често първите шест. Панайот Пипков създава на 11.05.1900 г. музиката към химна. Ето първите два куплета от оригинала на химна с нормите на тогавашния правопис:

На 11 май се чества като църковен празник на светите братя Кирил и Методий, докато 24 май се е утвърдил като празник на славянската писменост, българската просвета и култура.

24 май като празник на славянската писменост и на светите братя Кирил и Методий се отбелязва днес и извън България – в Русия той се чества за първи път през 1986 г. По инициатива на мурманския писател Виталий Маслов. В Мурманск е най-северната точка, където има паметник на Св. Св. Кирил и Методий.

24 май е празник, какъвто нямат другите народи по света – празник на писмеността, просветата, културата. Празник на духовното извисяване, на стремежа към усъвършенстване чрез постиженията на науката и културата. Буквите, създадени от Кирил и Методий, преводите, които правят на най-важните богослужебни книги, защитата на правото на всеки народ да слави Бога на своя език, са от историческа значимост не само за формиране на българския народ и за неговия просперитет. Делото им е високохуманно и демократично, всеславянско, служещо на великата общочовешка идея за равенство на всички духовната област.

Безспорен факт е, че Константин-Кирил Философ създава азбуката и първите преводи на богослужебните книги на славянски език. Един обаче от най-интересните и нееднозначно решени въпроси е създаването в относително кратък период на две славянски азбуки – глаголицата и кирилицата. Не съществува и абсолютно единна позиция по въпроса, коя от тях е създадена от Константин-Кирил.

Кирилицата е хронологически втора по своята поява според по-разпространената от двете хипотези относно авторството на двете азбуки. Звуково и графически тя се базира на гръцкия унциал. Според тази хипотеза неин създател е Климент Охридски като ученик на Константин-Кирил, като в знак на почит към учителя си Климент нарича азбуката на негово име. Преобладаващата част от учените свързват авторството на глаголицата с Константин-Кирил. Тя отговаря на звуковия състав на българския език, има оригинална графика и някои изследователи сочат, че начертаването на буквите следва т.нар. златно сечение (отношението на малката страна е както отношението на голямата към цялото). Между глаголицата и кирилицата съществува известна приемственост, но и съществени различия. Кирилицата измества бързо глаголицата най-напред в Източна България и най-вече в столицата Преслав. В Охридската школа (Западна България) тя има по-широко разпространение и се използва по-дълго. В някои манастири по адриатическото крайбрежие на Хърватско глаголицата се използва като тайнопис чак до XIX б.

Според втората хипотеза Константи-Кирил Философ е автор и на двете азбуки, което от своя страна води до допускането, че той два пъти е превеждал основните богослужебни книги: през 855 г. Създава кирилицата чрез известно пригаждане на гръцкото писмо за нуждите на славянската реч, като след това превежда и богослужебните книги за нуждите на българките славяни по поречието на р. Брегалница (в североизточна Македония), а през 862-863 г. Създава глаголицата и преписва преведените преди това книги, като основната цел е да придаде общохристиянски характер на мисията си във Великоморавия.

Днес на кирилица пишат не само българите, но и сърбите, черногорците, руснаците, украинците, белорусите, както и още много не славянски народи от бившия Съветски съюз, а също и монголците – общо приблизително около 200 милиона души.

Делото на Кирил и Методий бива продължено от техните ученици Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава, които, идвайки в България, намират подкрепа за своето дело от българския цар Борис I. Всеки от петимата ученици има свой църковен празник, като освен това честваме общия църковен празник на двамата първоучители Кирил и Методий и петимата техни ученици всяка година на 27 юли. Празникът се нарича Свети Седмочисленици. В едноименната софийска църква като безценна реликва се пази част от ръката на Св. Климент.

За Светите братя Кирил и Методий и тяхното дело:

Тропар на светите Братя

Яко Апостолом единонравни и словенских стран учителите Кирилле и Методие Богомудрии, Владико всех молите, вся язика словенския утвердити в Православии и единомислии, умирити мир и спати души наша…

Из Житието на Св. Константин-Кирил Философ

Когато Философът беше във Венеция, епископи, попове и черноризци налетяха на него като врани на сокол и подигнаха триезичната ерес, говорейки:

- Човече, кажи ни, как тъй ти сега си създал книги на славяните и ги поучаваш? Тях не е изнамерил по-рано никой друг: нито апостолите, нито римския папа, нито Григорий Богослов, нито и Йероним, нито Августин? Ние знаем само три езика, с които е достойно да славим Бога в книгите: еврейския, гръцкия и латинския.

Философът им отговори:

- Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми, Бога за безсилен ли смятате, та той не може да даде всичко това, или завистлив, та не желае? Че ние познаваме много народи, които разбират книги и които славят Бога, всеки със своя език…

Черноризец Храбър (IX-X в.)
Из `За буквите`

И така, изпърво славяните нямаха книги, но с черти и резки четяха и гадаеха, бидейки още езичници…..

Подир това човеколючивият Бог: Смили се над славянския род, та му изпрати Св. Константин Философ, наречен Кирил, мъж праведен и истинолюбив, който им сътвори тридесет и осем букви…

А славянските книги сам Константин, наречен Кирил, и буквите сътвори, и книгите преведе за малко години, а онези мнозина, седем души, за много години техните букви наредиха, а седемдесет души направиха превода. За това славянските букви са много по-свети и повече за почит, защото свет мъж ги е сътворил, а гръцките – елини езичници.

Д-р В. Сл. Киселков
Из `Трям за българските апостоли. Славянските първоучители`

Велико и свято е делото на Кирил и Методий, обаче, не само поради благодатните си последици за нас и за славянството изобщо; велико е то и като личен подвиг, какъвто нему равен, невъзможно е да се намери в историята на народите.

Проф. Георги Бакалов
Из `Старобългарската писменост и европейската култура`

Създаването на първообразната глаголическа азбука и възникналата поради нея писменост е не само пробив в трипластовата броня на европейската рутинна традиция. Сътворената от светите Братя азбука е езиков феномен с премислена структура и ясна филологическа концепция. Тя е най-значимият факт в културната събитийност на деветия век, защото формира един литературен език на народна основа. 38-те буквени знака изразяват силабиката на славяноезичната реч до най-малките й нюанси. С това се конституира наличието на едно фонетично езиково богатство, което без типичните си изразни средства би загубило специфичното си звучение.

В познатите ни източници, които стоят най-близко до автентичните свидетелства на епохата, сътворената от светите Братя писменост се назовава както `славянска`, така и `българска`. Употребата на първото понятие има твърдо евфемистично значение, доколкото славянски език изобщо няма. В апологетичните съчинения на дейците от `Златния век` призивите към `Целия славянски род` или `Славянското племе` имат по-скоро риторичен подтекст. Те са адресирани към многолюдната общност на славяните, която подхранва самочувствие и усещане за съпринадлежност на българи, моравци, словенци, сърби и руси, които буквите на светите Братя извадили от `Тъмнините на невежеството`. Днес малцина биха оспорили очевидния факт, че азбуката и конструкцията на Кирило-Методиевите текстове е създадена върху основата на българските говори. Първите центрове с доказано участие в развитието на писмеността са Плиска, Преслав, Равда, Охрид, Берад и Брегалница, които без съмнение принадлежат на българското етническо и държавно-териториално землище. Много от създадените в тези средища ръкописи по-късно поемат пътя към Сърбия, Босна, Влашко, Киевска Рус и Новгород, но вече като вторични адресати на книжовността. Според оспорваното от някои изследователи известие, че Кирил покръстил най-напред българите до р. Брегалница, изрично се подчертава, че отивайки при тях светия отец им `написал книги`. Вероятно това са първите апробации на новосъздадените текстове в една среда, която би следвало да говори същия език.

доц. Красимира Алексова
Катедра по български език,
СУ “Св. Климент Охридски”
източник: balkanfolk.com

За да се предотврати напастта от градушка на този ден, ако се случи да се зададе облак, в някои села всички излизат вън, запалват свещи и ги прилепват на къщните прагове и викат високо: „Германе, върли празниче, пренеси я у пусти гори, дека секира не сече, дека се колак не меси, дека петел не пее!”.

На много места на този ден правят кукла от кал, която погребват. Тази кукла, наричана „Германчо” или „Скалоян”, бива приготвяна от девойките на скрито място. Тя е дълга 40-50 см. Слагат я на дъска, взета от турски гробища, и я отрупват с цветя: запалват и свещ, прекадяват я с тамян и я оплакват като истински мъртвец. Една от девойките оплаква като майка, друга като сестра, трета като брат и т.н. Плачейки те наричат:

Германе, мамин Германе,
На кого ни оставяш и къде да идем!…

След това го понасят като мъртвец из село, спират на няколко места по кръстопътищата и пеят „Свети Боже!”. Погребват го в пясъка край реката, след което правят помен за него. Понякога дори вземат разрешение от свещеника, за да му бият и камбаната. На следващия ден същите девойки отиват на гроба му и палят свещи.

Във Враца при погребението на „Германча” пеят:

Умрел Герман от суша,
От суша за киша!
Много здраве да носиш,
Германе, Германе!

Всичко това се прави, за да се предотврати засушаване или да завали дъжд.

Обичаите и вярванията, свързани с този празник, са произлезли от българска почва. Така се обяснява и това, че те са известни най-вече у нас. Възникването на тия вярвания и обичаи е станало на основа на особения звуков характер на името „Герман”. Именно, това чуждо име народът ни е свързал с думата „гърмеж”: в представата му се е оформило като някакъв свети „Герман”. Този е един от най-хубавите случаи на т.нар. „народна етимология”. А обичаят да се погребва глинена човешка фигура е една магия, принуждаваща природата към дъжд. Това личи от песента – оплакване, а и от това, че го погребват до вода.

Освен че е в съгласие с народната етимология „Герман” – „гърмен”, обичаят крие в себе си отражение и на още по-старинни народни идеи.

Самото означение „Духовден”, което се дава от народа на Св. Дух, крие в себе си една по-реалистична представа: ден, в който всички души на умрелите се събират обикновено на гробищата и си вземат сбогом от земята; а на земята те са били пуснати в момента на Възкресение Христово.

В зависимост от това е и тържествеността на задушницата, която става в съботата срещу Петдесетница. Тя е една от най-големите задушници, както е и Архангеловденската. И на тази мъртвите души биват грижливо нахранвани и напоявани.

За свързването на всички тия празници и обичаи: „Русалска неделя”, „Духовден”, „Задушница”, имат значение от една страна прастари вярвания за задгробния живот, от друга – тълкуването, което е могло да настане у простия народ на църковното означение „съшествие на светия Дух”.

През „Русалската седмица” в различните краища народът има различни и множество обичаи. Така напр. на някои места из северозападна България на „Русалската среда” разхвърлят пелин из къщите, за да не ги нападат самодивите. Със същата цел, т.е. да се предпазят от самодиви и русалки, жените носят през цялата седмица „руселим”, пелин и орехови листа в пазвите си. В някои източнобългарски краища, балканджиите например празнуват „Русалската сряда”, за да бъдат запазени от полудяване, шопите празнуват „Русалския петък”, за да не боледуват от кели, циреи, а македонците от Скопско на „Руса среда” или „Свежа Руса”, както я наричат, отиват да копаят хума, за да си мият главите с нея през годината. В източнобългарските краища, като Шуменско, жените празнуват тази неделя, което казват било полезно за тъкането: много добре вървял разбоят (станът), не се късали нишките.

Един от най-разпространените обичаи през тази седмица е болните да излизат сутринта рано в сряда, да се лекуват, като се измиват на потоците и се търкалят по росната трева. Във връзка с това и сложният и драматичен обичай да се нощува по „росеновите поляни” -  поляните, по които расте росенът. Вярва се, че само през тази нощ росенът цъвти. Затова е и най-много лековит. Той е още по-лековит, ако бъде откъснат и прашецът му изтърсен от русалките или самодивите в панички с вода, оставена от болния под цвета. За тази цел, болните още от вечерта, облечени чисто, с прясна погача и сладки ястия, излизат на познатите поляни и оставайки на открито ястията, нощуват при някои стръкове росен. Вярва се, че през нощта идват русалките и като видят как са почетени, изтърсват прашеца в нарочно оставена паничка с вода и си отиват. На сутринта болният изпива тази вода и вярва, че ще оздравее.

Този обичай е влязъл и в нашата художествена литература, така хубаво пресъздаден от Елин Пелин в разказа „Спасова могила”.

Вярването за русалките и за самодивите е твърде старинно. Засвидетелствано е още у римляните, от които са останали тия понятия по нашите земи. Обичаите с миризливи треви, като пелин и орех, са понятни като отгонващи злите същества. Мисълта за полудяване пък във връзка с мисълта за лудите и пакостливи самовили, копаене хума за миене, тъкане и др. подобни са все женски занаяти, затова се свързват с поведението на тия женски същества, а в обичая с росена има известни остатъци от класическата старина.