Джумалът представлява дървена конструкция, направена от огънати жилави пръчки, захванати за 2 успоредни дървета, между които до раменете се промушват носачите на Джумала. Отгоре конструкцията е покрита с домашно изтъкана черга, под която са сложени различни по големина звънци. При подскачане на носачите се разнася онзи звън, който нито един попинчанин няма да сбърка – тържествен, необуздан, плашещ, див, величествен.

Посещавайки всяка къща (в миналото) Джумалът е прогонвал злите сили. Стопанката го ръси с вода, а той “поляга” настрана и се изтърсва с невъобразим шум – та като него да натежи и полегне житото на стопанина и да се изтърси в хамбара му. Джумалът си има водач – висок и строен момък. Невсеки може да води Джумала. Този, който го води, трябва добре да е усвоил специфичната стъпка, с която ходи Джумалът. На главата с кожена маска, водачът е нарамил кросно от домашен стан – апотропеен предмет – оръжие на водача.

Джумалът се придружава от група маскирани мъже (в ритуала участват само мъже). По-голямата част от тях са т.нар. “циганки”. Те придружават Джумала навсякъде, като просят по къщите, а хората ги даряват с каквото имат. Важен дар е яйцето. Твърди се, че едно време продуктите, събрани от “циганките”, са отивали при хайдутите.

Други важни персонажи в ритуала са “булката”, “младоженецът” и “крадецът”. Както Джумалът, така и младоженецът и булката влизат във всяка къща. Те също биват дарувани. При всяка възможност между крадеца и младоженеца се заражда двубой с червените дървени саби, които и двамата носят. Вечната борба между доброто и злото присъства и тук и, както обикновено, доброто побеждава.

Обичаят „камила” води началото си от далечното минало. По спомен на стари хора този обичай се е празнувал и през турското робство.
Поводът за възникване и празнуване на обичая идва от това, че в миналото всички стоки от първа необходимост за населението са се доставяли от камилски кервани по цялата Югоизточна България. Група камили, водени от един камилар и едно магаре пренасяли стоки от град Пловдив и снабдявали населението с различни стоки.
В знак на благодарност местното население създало обичая „камила” който се празнува столетия наред. Това е един оригинален и уникален обичай, единствен по рода си в село Генерал Инзово. Извършва се на Васильовден.
Главно действащо лице е деведжията. Придружават го двама папуци. Облечени са с овчи кожуси, с вълната навън. Деведжията е с насаждено лице, с верига на кръста вместо колан, топуз и дървена сабя.В ритуала се използват гръцки и турски думи.
Самата камила е направена от дървена рамка, покрита с козяк. Окичена е с 6 – 7 звънеца, конска опашка, а отпред на прът е поставена главата, покрита с овча кожа.
Групата камилари се предвожда от гайдарджия и тъпанджия. Най- голям интерес представлява диалогът между деведжията и домакина на къщата. Вечерта преди Васильовден цялата група обикаля всички къщи от селото. Стигайки до поредната къща деведжията иска разрешение от стопанина да отседнат в дома му, за да си почине камилата. Правят се различни ритуали.
След обиколка на всички къщи вечерта на другия ден сутринта камиларите и жителите на селото се събират на площада на селото, повтарят ритуала. Играе се общо хоро, наречено от местните „ камилската”.

За контакти: с. Генерал Инзово – Народно читалище „Н.Й.Вапцаров”,  читалищен секретар Елка Ангелова GSM – 0895506917

Заколеният петел се изхвърля ритуално извън двора, след което се прибира обратно и се вари цял. Сварената птица се раздава по съседите за здраве на мъжките деца в къщата. В някои села се колят кокошки за здравето на женските рожби.

Този обичай е езически и има няколко версии за произхода му. Според някои хипотези жертвоприношението се прави за здраве. Според други обичаят е свързан с отвличането на деца еничари от кърджалиите. Те минавали от къща на къща и принуждавали бащите или да дадат синовете си, или да ги убият собственоръчно. Убивайки петела и правейки с неговата кръв знак на вратата, бащите заблуждавали турците, че са погубили децата си, докато те били скрити и живи и здрави.

Народът в България чества Антоновден на 17 януари за предпазване от болести

Именници са Антон,Антония – (старо римско родово име,означаващо “безценен,неоценим,който няма цена”), Антоан, Антоанета, Антонина, Андон, Андония, Донка,Доника, Дона, Тончо, Тонка, Тонко , Тони , Тоня.

17-ти януари  е денят на Свети преподобни Антоний Велики. Свети Антоний е роден през 251 година след Христа в Среден Египет, в семейство на заможни и благочестиви родители. Останал сирак на 20 годишна възраст, той раздал наследството си на бедните и  заселил в изсечена в скалите египетска гробница.

Легендата разказва, че една нощ през отворите й минали всевъзможни гадини и зверове – змии, скорпиони, лъвове, леопарди, вълци, мечки и бикове. Всички те нападнали Антоний и му нанесли жестоки рани. Изведнъж обаче изчезнали. През пролуката на тавана Антоний бил озарен от светлина, която излекувала раните му. Почувствал небесната помощ той попитал: “Къде беше Исусе ? Защо не се появи отначало, за да изцериш моите рани ?”. И тогава се чул глас: “Аз бях тук Антоний, но чаках да видя твоето мъжество. И сега, понеже храбро се бори, аз всякога ще ги помагам и ще те направя именит по целия свят”.

След случилото се светецът се преместил от другата страна на река Нил и заживял в изоставена постройка в планината, на която зазидал входовете и изходите. В пълно усамотение и мълчание прекарал 20 години от живота си. За постъпка си бил възнаграден със способността да лекува. Излекуваните съветвал да благодарят не на него, а само на Бога.

Починал на 105 годишна възраст, на 17 януари 356-та година, преди 1650 години.

Според българската народна традиция Антоновден се празнува за предпазване от болести. На този ден жените не бива да шият и плетат, защото се вярва, че ако се убодат няма да зарасне лесно. Не варят боб и леща, за да не се разболеят децата от шарка. Месят се обаче специални содени питки, които се раздават за здраве на роднини и приятели. Една питка задължително се закача на тавана. Тя се нарича “за белята” или “за лелята”, т.е за чумата. Затова и Антоновден е известен още като Лелинден.

За да не бъдат разпознати, участниците в церемонията са облечени в специални обредни костюми, според отредената им роля. В ритуала участват само мъже.

Най-отпред застава така нареченият калесник. Единствено калесникът не е бил маскиран и ролята му е била да води церемонията през селото и да пита съселяните си дали искат “кьоравата кобила” да влезе в къщата им. След него вървят преоблечените като баба, дядо и просяк участници.

Просякът трябвало да е облечен с възможно най-скъсаните и парцаливи дрехи, за да събужда доброто в сърцата на хората. Бабата носи бебе, направено от подръчни материали, и в него се събирали дарените от хората пари. Тези три фигури символизират старостта, немощта и немотията.

След тях следва “кьоравата кобила”, представляваща украсена глава от конски скелет и конска опашка, поставени на специално изработено дървено скеле, загърнато с чулове, която се е носела от няколко яки момци. “Кьоравата кобила” се води от специален водач.

До нея върви мустакат стражар със сабя, чиято роля е да подканя “кьоравата кобила” да върви, щом се “измори” и спре. Следват участниците, които били маскирани като свещеник, младоженец и булка, символизиращи здравето, доброто и плодородието.

Предрешеният като поп ръси с китка посетените стопани на дома с вода от медено менче и благославя съселяните за добър живот и плодородие, а те даряват с каквото имат булката и младоженеца. В ритуалната процесия най-отзад задължително върви и селският музикален оркестър, защото без музика ритуалът не е толкова вълнуващ.

Света мъченица Татяна се родила в Рим от знатни родители. Баща й, който три пъти бил консул, бил таен християнин и се отличавал с богобоязливост. Когато света Татяна достигнала пълнолетие, тя пожелала да прекара живота си в девство и целомъдрие. Тя станала невеста на Христа, горейки от любов към Него и на Него Единия служела ден и нощ с молитва и пост, умъртвявайки плътта си и поробвайки я на духа. Заради добродетелния си живот тя се сподобила да послужи на църквата: била поставена за диакониса и в плът служила на Бога, подобно на безтелесните ангели. И Христос Господ увенчал невестата Си с мъченически венец.

Когато римляните убили нечестивия си цар Антонин Хелиогабал на царския престол бил издигнат Александър. Неговата майка била християнка, на име Мамея. От нея той се научил да почита Христа, но не според Христовата вяра, защото едновременно с това продължавал да служи на идолите и да им се покланя като на древни римски богове. Самият Александър не преследвал християните, но наместниците му, управителите на области и консулите ги притеснявали силно. Тъй като самият император бил прекалено млад, управлението на държавата било поверено на съветниците, главен сред които бил градският епарх Улпиан – жесток по нрав и враг на християните. Те разпратили навсякъде заповед галилейците (така те наричали християните) да бъдат принуждавани да се покланят на римските богове, като за неподчинението ги заплашвали с мъчения и дори със смърт. В Рим и във всички области на държавата християнската кръв започнала да се лее като вода.

Тогава езичниците хванали и светата девица Татяна и я довели в храма на Аполон. Те искали да я принудят да се поклони на идола, но тя се помолила на истинския Бог и внезапно станало земетресение: идолът на Аполон паднал и се разбил, част от храма се срутила и отломките затиснали много езичници и жреци. Дяволът, който живеел в идола, с вик и ридание побягнал и всички чули вопъла и видели сянката, понесла се във въздуха.

А нечестивците повлекли светата дева на съд и мъчения. Ангелите невидимо стояли около светата и нанасяли удари на мъчителите, затова те били принудени да се обърнат към беззаконния съдия, като го молели да заповяда да прекратят изтезанията. А Татяна мъжествено търпяла, молела се за мъчителите си и викала към Господа да ги озари със светлината на истината. Молитвата и била чута. Небесна светлина озарила мъчителите и духовните им очи се отворили. Те видели четири ангела, които стояли около светицата, и чули глас от небесата, който се обръщал към нея. Тогава паднали на земята и започнали да я молят:

Прости ни, рабиньо на истинския Бог, защото не по своя воля ти причинявахме страдания.

Те били осем човека и всички повярвали в Христа и приели кръщение в собствената си кръв, защото за изповядването Му били подложени на жестоки изтезания и накрая посечени.

На следващия ден неправедният съдия седнал в съдилището и отново заповядал да доведат света Татяна. А тя застанала пред него напълно здрава, лицето и било спокойно и радостно. Съдията започнал да убеждава девойката да принесе жертва на идолите, но старанията му били напразни. Тогава заповядал да свалят дрехите и и да режат тялото и с бръсначи. Девическото и тяло било бяло като сняг и от раните вместо кръв потекло мляко. Разнесло се дивно благоухание като от съд с благовония. Светата вдигнала очи към небето и започнала да се моли. После я разпънали на кръст на земята и я били с железни пръчки и както и преди, Божии ангели невидимо стояли около нея и нанасяли рани на мъчителите и. Слугите губели сили и заявявали, че някой удря тях самите с железни пръчки. Накрая деветима от тях умрели, поразени от ангелската десница, а другите паднали на земята полуживи. Светата девица изобличавала съдията и слугите му и казвала, че техните богове са бездушни идоли.
Наближавала вечерта и светата била затворена в тъмница. На сутринта отново я довели на съд. Като я видели напълно здрава, с още по-прекрасно лице, всички били изумени. Започнали ласкаво и лъстиво да я уговарят да принесе жертва на великата им богиня Диана. Светата се престорила, че е съгласна да последва съвета им. Отвели я в храма на богинята, а бесът, който обитавал идола на Диана, усетил приближаването и и викнал високо:

Горко ми, горко ми! Къде да избягам от Твоя Дух, Боже Небесни, защото от всички страни на храма се разгаря огън и ме гони!

Светата се приближила към храма, осенила се с кръстно знамение, вдигнала очи нагоре и започнала да се моли. Изведнъж се чул страшен гръм, блеснала мълния, от небето паднал огън и изгорил храма с идола, жертвите и жреците и много от неверните паднали мъртви. Тогава отвели света Татяна в претора, повесили я там, започнали да дерат тялото и с железни куки и отрязали зърната на гърдите и. После отново я хвърлили в тъмницата и отново светозарни ангели я изцелили от раните и възхвалили мъжественото и страдание. На сутринта завели светата в цирка и пуснали срещу нея страшен лъв, за да я разкъса. Но свирепото животното не я докоснало и покорно лижело нозете и. Повесили отново света Татяна и започнали да разкъсват тялото и, но ангелите невидимо нанасяли удари на мъчителите и те паднали мъртви. Тогава хвърлили светицата в огън, но и той не и навредил: силата на пламъка стихнала, сякаш почитайки Христовата рабиня. Мъчителите остригали косите на светицата, защото мислели, че в тях тя крие вълшебната си сила. После я затворили в храма на Зевс. Безбожниците мислели, че не може повече да навреди на божеството им, защото се е лишила от магическите си сили. Небесната светлина, която винаги я осенявала, се разливала и в храма и ангели ободрявали и утешавали светицата. На третия ден жреците дошли заедно с народа, за да принесат жертва на своя бог Зевс. Когато отворили храма, видели, че идолът е паднал и се разбил, а света Татяна стояла радостна в името на Господа Бога. Тогава я завели в съдилището. Съдията не знаел какво повече да направи, осъдил я на смърт и светата била посечена с меч. Заедно с нея убили и баща и, защото разбрали, че и той е християнин. Отначало мъчителите го лишили от почетното му звание и отнели цялото му имущество. Осъден на смърт, заедно с дъщеря си той умрял от меч за името Христово. И двамата се сподобили да получат мъченически венци от Христа Бога, на Когото слава во веки. Амин.

Източник: pravoslavie.bg

В някои селища го наричат още „Риначов”. Срещу Муковден, по късна доба, ергените се събират и ходят „да обидят” момини. Но не на гости, а да покажат, че са добри стопани и могат вече дом да въртят. влизат в обора и изриват боклука навън, а предвидливите стопани оставят на пирон зад вратата торба с ядене – наденица, сланина и шише с вино за почерпка. Момата пък скришом пуска и китка чемшир За любимия, усукана с ален конец и увита в шарена кърпа – белег, че чака сватове.

Тежко и горко, ако някои стопани забравят почерпката. Често на сутринта намират обора задръстен до горния праг с тор, донесен и от съседските къщи. А щерка им става за подбив на хорото, че „момци й наринали обора”. Такава мома смятали за „запушена” и трудно си намирала жених. Празникът е имен ден на Силвия, а „силва” е „гора” – сила и свежест.

10 февруари е денят на Св. мъченик Харалампий. В интересното отношение на народа към църковните представители, като всякому покрай признатите и осветени от църквата добродетели се придава и значение  по-особено, един вид неофициално, домашно, Св. Харалампий е станал “заповедчия на чумата”, “чумин господар”, “главатар на болестите”, а празникът на много места се означава просто като “Чуминден”. “Когато Господ разделял службите между светците, на Св. Харалампия определил да държи под заповедите си всички болести, най-страшна от които е чумата”, тълкува народа в своите приказки. И, за да може да бъде сигурен, че тя ще го слуша, излъгал я, та я затворил в едно шише, па я запушил. Според други народни тълкувания, той държал в ръцете си всички болести, навързани със синджири. Дори и някои иконописци рисуват Св. Харалампия с вързана в синджир чума.

Съобразно с това дълбоко вярване в народа, съществуват и множество обичаи. Някои от тях са следните:

В Родопите на сутринта домакините приготвят пресни пити, намазани с мед, и ги раздават по село, като наричат това раздаване “за добитъка”. Другаде раздават медени питки “за здравето на чумата”, или изобщо – “за здраве”. Някъде разнасят пак със същата мисъл, и хубави гозби, някои от които трябва да бъдат подсладени.

В някои източни покрайнини на България, та дори и в северозападни селища, на Св. Харалампий жените занасят в черква мед, та свещеникът му отчита и го освещава. Този мед се счита твърде лековит и се пази през цялата година, та при заболявания, за които няма друг лек, или при шарките, мажат болния или пръскат къщата от този мед.

Всичко това е в тясна връзка с означението на неведомите болести и специално на чумата с израза “блага и медена”, “благи и медени”.

Както означаването, така и употребата на мед в хляб и ястия са изразители на желанието на първобитния човек да удоброволи, да успокои, да задоволи, да намали лютината, злината на болестта, която народът във всички тия случаи си представя демонически: като живо същество, което може да бъде омилостивявано – с гозби и сладкиши.

Един от най-интересните празници, почитан в ранната пролет от нашия народ, по всички краища на страната е Св. Трифон, наричан още: “Трифонден”, “Зарезан”, “Трифон рижач”, “Трифон винопиец”, “Трифон пияница”, “Трифон чипият” и др. Празникът е интересен не само с обредите, но и със сравнително голямата драматичност на тия обичаи, представени с тяхната театралност.

Св. Трифон се празнува почти навсякъде където има или е имало по-развито лозарство. Той е покровител само на лозарите. Именно на този ден, каквото и да бъде времето, лозарите излизат по своите лозя и зарязват. Няколко пръчки ще отрежат, но да се каже, че е зарязано на този ден. И почти по всички краища това зарязване става твърде церемониално: лозарят ще излезе непременно празнично облечен на лозето и ще занесе гозба и вино. Там той, след като отреже с косера няколко пръчки, благославя да бъде лозето родовито през годината, па полива отрязаното место с вино от бъклицата. По такъв начин той един вид заквасва лозето с произведението на неговия плод.

В много от селата сутрин след църковна служба се извършва обща благословия на зарязването. За тази цел свещеникът отива в самите лозя и там, в присъствието на всички стопани, отслужва водосвет и поръсва лозята. Поръсване на лозята със светена вода правят и там, където не се прави водосвет, а стопаните си носят светена вода от дома в шишенца.

Отиването на лозята за общ водосвет е едно от най-веселите шествия за народа. По пътя на отиване или на връщане стават надпрепусквания на коне, мулета или магарета, играят се хора, а на самото място на водосвета се устройва и обща народна трапеза, често пъти са общоселски курбани.

В много краища на Трифонден избират “Цар на лозята”. “Царят” се избира за една година, хората го избират с “акламации”, общо, гласно. За такъв се посочва най-честният, най-добрият между лозарите, и по-богат да е. На избрания цар на главата поставят корона от лозови пръчки, след това го носят на ръце или го качват на кон и го изпровождат с чест до дома му. Там той ги приема у дома на гости и им се отплаща един вид за отдадената чест.

Всичко това е весело, забавно и съпроводено от много празнично настроение. Народът го прави и гледа на него като на рядко развлечение през годината. Но, въпреки всичко, той влага в основата му и дълбоката си вяра, че избраното лице за цар е честито и неговото щастие ще премине върху лозята. Затова, ако през годината има наистина добро плодородие по лозята, то се отдава именно на щастливостта на “царя”. Ако ли пък не – на неговата нещастност.

“Царят”, през годината на когото лозята са били добри, бива преизбиран и на следващата година, а в противен случай – избират друг.

Като покровител на лозята Св. Трифон е известен само на Балканите и то главно там, където живеят българите и гърците. В това отношение тази почит може да служи като делитбен белег между българите и сърбите: у последните тя не е характерна.

Произходът на този обичай трябва да се търси в бита и езика на гърците; именно там е могло да стане смесването на думите “триго” – лоза, грозде, с името “трифон”, “Триун”. В полза на народно осмисляне се е прибавило и още едно обстоятелство, а то е рязането на лозята с триончета, косерчета. На това осмисляне се дължи и легендата за самоотрязването на носа нс св. Трифона, откъдето идва и прозвището му “Трифон чипия”.

18 януари, Атанасовден

В народния календар Атанасовден заема видно астрономическо място. Народът дълбоко вярва, че на този ден зимната “лютина” се пречупва и затоплянето започва своя ход. Според народните песни свети е един от братята на светците Никола, Йоан Кръстител, Илия и Петър, и на него при делбата се паднали зимните ледове и снегове. Във връзка с това е и схващането, че именно на 18 януари той заповядва ледовете и снеговете да отстъпят място на пролетта. Съгласно с това, и народната поетическа фантазия го представя по следния начин: той съблича дебелия си кожух и само по една копринена ризица отива в планината и се провиква: “Иди си зимо, та да дойде лятото!” И зимата като чуела тези думи, прибирала багажа си, за да си върви. Много интересно са предадени преди около деветдесет години от копривщенци думите, с които св. Атанас повиква лятото. Те представят цяла песен, която светецът рецитира през нощта. Той се провиква “Яллла-а-а, ялла-а-а!” и съобщава, че зимата си е отишла, та лятото да дойде да донесе прясно мляко и сирене. Той съобщава при това, че през лятото ще си дойдат овчарите и ще докарат вакли овце, шиленца и яренца, наплодени и уголемени стада. А заедно с лятото ще дойдат и лястовиците и щъркелите. Ето я и самата песен:
Ялла-а, ялла-а!
Дойди лето,
Отиди си зимо;
Та донеси
Пресно млеко,
Пресно млеко и сирене.
Ще си дойдат овчарите
Да докарат вакли овце,
вакли овце и шиленца;
И шиленца и яренца.
Ще си дойдат щракукеле,
Щракукеле с ластовички!

Св. Атанас е овчарски или общо пастирски покровител у българите. Заради това почти навсякъде по българско на този ден месят пити и разнасят по село за здравето на добитъка. Във връзка с това е и обичаят на някои места на тоя ден сутринта, рано в гората или на полето да се търси покарал кукуряк, с който накичват воловете за тяхно здраве.

Култът /религиозната почит/ към св. Атанас е характерен за българския народ. Това почитание се изразява не само във вярванията и с обикновеното празнуване, не само с честите семейни тържества, ами и с общоселски или лични курбани, за която цел се коли обикновено овен или друг добитък. В по-близкото и по-далечното минало тържествеността и веселостта на тия служби и курбани българите е смущавала някои от строгите духовници. Свидетелства имаме както за павликените в северна България – от католишките мисионери, така и за българите в Тетовско, предоставени от българския възродител Кирил Пейчинович. Именно последният говори надълго и широко за шумния курбан, служба на Атанасовден. С този курбан народът, според Пейчинович, искал да омилостиви Бога и св. Атанаса, за да се избягват нещастията и болестите. “Не мойте християни, да колите жертва кровна, защото имаме безкровна!” пише той в своето “Огледало”.

Това голямо почитане /доколкото се касае за македонските краища в недалечното минало/ правеше впечатление на сръбските народоуци. Те виждаха в него един делитбен белег между бита на сърби и българи, затова, колчем им се наложеше да споменат за него, намираха изход в приетата само от тях формула за “Южна Сърбия”, т.е. тази особеност се признаваше не като българска, не дори и като македонска, а като южносърбиянска, като замълчаваха че в Ипекско и Косово тя не съществуваше.