За да не бъдат разпознати, участниците в церемонията са облечени в специални обредни костюми, според отредената им роля. В ритуала участват само мъже.

Най-отпред застава така нареченият калесник. Единствено калесникът не е бил маскиран и ролята му е била да води церемонията през селото и да пита съселяните си дали искат “кьоравата кобила” да влезе в къщата им. След него вървят преоблечените като баба, дядо и просяк участници.

Просякът трябвало да е облечен с възможно най-скъсаните и парцаливи дрехи, за да събужда доброто в сърцата на хората. Бабата носи бебе, направено от подръчни материали, и в него се събирали дарените от хората пари. Тези три фигури символизират старостта, немощта и немотията.

След тях следва “кьоравата кобила”, представляваща украсена глава от конски скелет и конска опашка, поставени на специално изработено дървено скеле, загърнато с чулове, която се е носела от няколко яки момци. “Кьоравата кобила” се води от специален водач.

До нея върви мустакат стражар със сабя, чиято роля е да подканя “кьоравата кобила” да върви, щом се “измори” и спре. Следват участниците, които били маскирани като свещеник, младоженец и булка, символизиращи здравето, доброто и плодородието.

Предрешеният като поп ръси с китка посетените стопани на дома с вода от медено менче и благославя съселяните за добър живот и плодородие, а те даряват с каквото имат булката и младоженеца. В ритуалната процесия най-отзад задължително върви и селският музикален оркестър, защото без музика ритуалът не е толкова вълнуващ.

Ден на св. Климент Охридски На този ден Българската православна църква отдава почит на Свети Климент, архиепископ Охридски, първоучител на българския народ. Денят е и патронен празник на Софийския университет.

Климент Охридски е един от най-значимите автори на старобългарски език, той пише жития, похвални слова, църковни химни, превежда църковни текстове. В науката се посочват от 15 до 50 негови съчинения. Но най-голямата му заслуга на български средновековен учен е в съставянето на “кирилицата”, именно затова и първият съвременен университет в България носи неговото име “Свети Климент Охридски”.

Свети Климент Охридски е първият епископ, проповядвал на български език. Предполага се, че е роден в Югозападна България. Данните за живота му преди срещата му с българския княз Борис I са оскъдни. Историците считат, че Климент е участвал на млади години още в хазарската мисия на Кирил и Методий през 859-861 г., затова и по-късно го срещаме във Великоморавия като техен ученик.

След смъртта на Кирил в Рим през 869 г. той придружава Методий в Панония и Великоморавия, а след това заедно с Горазд, оглавява продължаващите спорове с германския клир и новия моравски княз във Великоморавия. Източниците свителстват че е изгонен към края на 885 или 886 на сал «от три липови дървета» по Дунав пристига в тогава граничещата с Моравия, България заедно с Наум Преславски, Сава, Ангеларий и Горазд.

Ангеларий скоро умира и в Плиска остават само Климент и Наум Преславски. Наум, по-старши e оставeн в столицата, където става родоначалник на Преславската книжовна школа, а Климент е изпратен в областта Кутмичевица като учител. За седем години (886-893) той обучава на глаголица и пише “на българско наречие”, близо 3 500 ученици. През 893 г. е извикан от новия цар Симеон в Преслав, където е ръкоположен за епископ на Величката епархия в същата област, с титлата “Велички”. Така той става там първия славянски епископ.

Наум заема неговият пост на учител в Кутмичевица, а след 7 години когато той умира (910 г.), Климент се погрижва за неговото достойно погребение. Климент основава в Охрид с помощта на цар Симеон манастира св. Панталеймон (не случайно едноименната църква в Преслав е първият славянски културен център) и още една църква, която после става архиепископско седалище, така че той е построил две от трите тогавашни охридски църкви. За последен път Климент се отправя в Преслав и моли цар Симеон да го освободи от задълженията му като епископ, но получава отказ. Уморен от пътешествието, но работещ над превода на Триода, Климент умира на «27 юли 6121 г.» – 916 г. в Охрид. Погребан е в притвора на “неговата” манастирска църква «св. Панталеймон» («Стари св. Климент»), превърната около 1515 г. в джамия, днес руина. Останките му са пренесени в охридската църква «св. Богородица Периблептос», наречена след това «св. Климент».

Бързо след неговата смърт епископ Климент е канонизиран. Не по-късно от началото на 11 век празника му (Успение) се чества на 27 юли.

Един извънредно интересен остатък в бита на нашия народ от прастари времена имаме в празниците, посветени на някои вредни животни, на зверове. Такива са например „Вълчите празници” през януари, „Мечкин ден” на Св. Андрей и др.; такива са и „Мишите празници” веднага след Димитровден, или „Митровден”, „Мишовден” на Св. Нестор. Във всияки тези празници прозира съществуването на вяра в свръхестествената сила на едни или други животни и вяра, че чрез известни постъпки тази сила може да се обезвреди по отношение на човека. Това обезсилване може да става или по пътя на омилостивяване, или по пътя на някакво магическо попречване.

Типичен обичай на Мишовден по цяло Българско представя „замазването очите на мишките”, което става по следния начин: Една жена от семейството внася в къщи избъркана червена пръст за мазане и започва да маже пода. Същевременно друга жена от домашните присъства и пита:

- Какво мажеш?
- На мишката очите мажа! Мажи, мажи, та да ги замажеш! – това се повтаря до три пъти.

Това като се направи, вярва се, че мишките няма да правят пакости през годината, защото няма да могат да видят на какво да пакостят.
Освен това, жените строго спазват на този ден да не работят с такива материали, каквито мишките обичат да ядат. Напр. не обработват вълна: не предат, не тъкат и не шият, не кроят; избягват да се докосват до хамбарите с житото или до складовете със зимнини. Защото се вярва, че каквото бъде похванато или изработено на Мишовден, ще бъде унищожено от мишките.На някои места, както е из някои родопски краища, горят мишките с огън, като поставят на дупките от които излизат, въглени, жарава или главня огън.Интересно е, че по някои места, основавайки се на схващането, че невестулката е враг на мишките, се е стигнало до вярване, че който празнува на „Мишовден” си навлича омразата на невестулките.Обичаят и вярванията за мишките са много стари. Свързването им със Св. Нестор е резултат на народна етимология, получена чрез смесване на имената „Митар” и „Нистор” (от „Нестор”). Че е така показва и формата „Мистровден”, както се среща по някои краища. А от „Мистор” е могло да се дойде лесно до представата за мишките. Въс всеки случай, прастарият обичай е бил късно есенен и е привлечен по-късно, през християнско време, към празника Несторовден.

„Гергьовден и Митровден”, „от Гергьовден до Митровден”, така най-често нашият селянин смята на полугодия в стопанския си живот. Всеки господар, който в стопанството си не може да мине без прислужници, уговаря такива обикновено на полугодия и то непременно със срокове до споменатите дни. И да иска да пренебрегне тези срокове и да си послужи с който и да било календарен ден, не може, защото на онези, които се цанят за работа, това се вижда нередно.

Приближаването на „Митровден” носи множество вълнения на господари и ратаи, вълнения противоположни у едните и у другите. Докато ратаите се радват, че ще получат полугодишната си заплата, нови дрехи и нищо друго, за което са се спазарили, и че ще имат един празник, един свободен ден, за да се покажат между народа, да се поотпуснат и повеселят, господарите събират пари за заплата, приготвят обещаното и се чудят кой да ходи със стоката на самия Димитровден. Подобно е и със слугите из градовете, дори и в столицата.

Димитровден, като важен есенен ден е свързан с множество практики и наблюдения, които имат гадателен характер. По разни явления, свързани с поведението на животните или със състоянието на времето, народът съди за предстоящата зима или за следващото лято. Така напр., ако месечината е пълна на Димитровден, ще бъдат пълни кошерите през следващото лято, ако е непълна – ще има слабо мед. Това е по цяло Българско, както навред се гледа, дали говедата, излизайки на този ден ще се оближат и как ще се оближат – отпред назад или отзад напред. По това съдят за силата на зимата: дали ще е преди или след Коледа. Гледа се още, дали на Димитровден говедата се завръщат от паша със сламка в устата. Ако имат, значи че ще има люта зима и т.н. Гадае се също и по овцете за зимата.По отношение на гадателността Димитровден е един от многото празници, коитио се смятат като начало на нов сезон.

Първият български и изобщо южнославянски пустиножител/отшелник е Св. Иван Рилски чудотворец. Той е живял и се е подвизавал в дебрите на Рилската планина в края на девети и първата половина на десети век. Неговият живот е тясно свързан с царуването на цар Петър, син на Симеон Велики. Цар Петър дори лично е ходил в Рила, за да се срещне с него. Свети Иван се е поминал в Рила на 18 август 946 година. Още като пустинник/отшелник той се е прочул нашироко със своя свят и чудотворен живот. Като светец и покровител на българските земи се прославил още повече, след като цар Петър пренесъл мощите му в Средец (днешна София), където са стояли до 1195 г. През тази година, на 19 октомври (или по нов стил на 1 ноември) по желанието на цар Иван Асен, светите му мощи били тържествено пренесени в тогавашната наша столица Търново. Мощите на този наш голям светец са странствали след това твърде много у нас и в чужбина, като на много места по чужди манастири остават от тях свещени късове и само една част се прибира пак в лоното на неговата пустиня, а по-късно построения най-голям и най-славен български манастир, Рилският.Разнесената още в началото на десети век слава на свети Ивана, продължава да владее целия български народ непрекъснато и до днес. И колкото този народ е падал в беди, толкова повече той е отправял своите упования към свети Иван. По време на дълговековното ни робуване под турците, Рилският манастир е бил едно от малкото всенародни светилища, където на български се е проповядвало, където на него се е писало, преписвало и четяло. В този манастир, при останалите мощи на светия отец, народът е намирал утеха и изпълнение от всякакви скърби, люти беди и болести, а също така и укрепване на вярата в бъдещето на българщината, в свободата на българския народ. Всички празници – главно през лятото от Възнесение Христово до Мала Богородица – са дни на поклонения от далечните покрайнини на българските земи. Пеша, на коне, с волски или конски коли, вярващите пътуват със седмици: здравите – за здраве, болните – за изцеление от чудотворните мощи. Светата обител е посещавана и при по-несгодните месеци. Вярата е по-силна от всяка буря или виелица. Народът пътува не за празни удоволствия. Ето защо на Св. Иван има гости и на Великден, та и късно през есента, особено в деня, в който се чества пренасянето на мощите му – 1 ноември. Свидетелства за голямата вяра в този народен покровител има навсякъде из народа. Няма село или град в българските земи, където да не се знае за чудесата на светеца. Тези чудеса са хиляди: някои широко известни, други се знаят само от близките на ония, които са били честити да усетят неговото благоволение. Често ще чуете за безнадеждно болното чедо на майка, излекувано по чудо от Св. Иван явил се на сън на майка му; друга майка спасява момиченцето си от тежка болест сако като го измива на аязмото на Св. Иван, на трето място – неблагоразумен момък почувствал силно свещения гняв и светата благост на светеца; другаде за изцеление на бяс, менингит, туберколоза и др. Всичко това представя огромно легендно богатство в народа ни и е хубаво, ако се събере.И този празник, без да бъде у народа шумен и блестящ, както много други, е тих ден на благодарност у много български къщи, за много зарадвани български родители.

Това са три различни и мена на един религиозен обичай, които стават в началото на месец октомври, именно в първия понеделник или в първата събота преди Петковден. Този обичай представя един вид обредно завършване на лятото с неговите земни дарове: след като от полето е прибран всичкия плод. Насред село или на някое оброчище край село заколват селски курбан – овен или бик. Като бъде сготвен курбанът, възрастните жени отиват там с мъжете си и занасят колаци, вино, паници и лъжици, та дори и празни котлета. (Съдините служат за гощаване там с госба от курбана и за занасяне от него у дома). В някои села вместо бик или овен колят известен брой кокошки. От там идва и името „Кокоша църква”, което е в смисъл на „кокошо жертвоприношение”. Както при всички курбански събирания и освещения, така и тук, преди да пристъпят към раззимане на курбана, преди да се разположат да се хранят, всяка жена раздава на съседките си за „Божи дух”.По всичко личи, че този обичай е представял първоначално обредно завършване на старата година. В такъв случай той ще да е предхождал обредното засяване на житото, което сега става на Св. Симеон, и което отбелязва началото на новата стопанска година. Че обичаят „кокоша църква’ е в първоначална връзка със земеделието, именно с последното прибиране на посевите, показва и принасянето на кокошки за курбани. А известно е, че птицата, и специално кокошката е в митологична свързаност с посевите. Не току тъй и след свършване на вършитбата се коли петел или кокошка, а някъде и след привършване на жътвата се прави това. Обичайната госба на много места при засяване бива правена пак от кокошка, като костите и биват церемониално заравяни в първата бразда при засяването. Това се среща само в областта на нашите народни обичаи. Във всички останали славяни, кокошката се почита като земеделска жертвена птица.

Рождество Богородично, 8 септември е голям празник и за църквата и за народа. „Мала Богородица” народът го нарича не толкова, защото с това желае да подчертае значението му като по-маловажен от „Успение Богородично”, а защото на този ден се чества малката, новородената Богородичка.Някои особени обичаи в народа няма на този празник, освен това, че на него ден стават на много места събори и панаири. Тия събори са толкова по-весели и шумни, защото стават във време, когато полската работа, най-вече тази усилената по прибиране на посевите е привършена. Остават само някои овошки, главно орехите и гроздето, чието прибиране не тревожи, а само развлича човека (то е колкото уморително, повече забавно). За това и на този ден народът масово ходи на по-далечни събори. Особено многолюдно и от далече е посещаването на Рилския манастир Св. Иван.От стопанските работи с този ден са свързани на някои места бруленето на орехите. То е желано най-вече от младежта, тъй като е свързано със сръчности при катеренето по грамадните орехови дървета. Там, където има големи орешаци, бруленето в един ден, а особено ако то става на Мала Богородица, е един от най-интересните дни, очакван с нетърпение. Св. Богородица се почита като най-голяма защитница на майките, на родилките, на децата. Божествена майка, тя познава най-добре всички страдания на майчиното сърце, според песента у народа: „Замъчи се Божа майка, от Игнажден до Коледа, та си роди Млада Бога, Млада Бога и Божича!” Освен тия мъки у народа съществува известно съзнание и за ония страдания, с които е свързано бягството на Божественото семейство в Египет, ами мъките по преследвания, по осъдения и разпънат Син…Ето защо и най-основателни и напълно естествени са най-честите молитви на майките при всички молитвени или благодарствени излияния, при разни случаи с децата им в живота: „Миличка Св. Богородичке, запази ми детето!” или „Св. Богородичка да го пази, да го чува!” и пр. На това основание съществува и почти повсеместния обичай Мала Богородица да се празнува от майките за здраве на децата; на същото основание е и обичаят да се кръщават най-често децата с име Мария, което значи, че детето с име „Мария” се отдава на закрилата на Божията майка, която също се е наричала Мария.

Първият ден на септември е посветен на Св. Симеон стълпник. Народа го нарича „Симеоновден”, „Свети Симеон” или „Нова година”. Последното название е интересно от гледна точка на това, че се явява като втора нова година в народния календар. Трябва да се отбележи, че в този случай имаме наистина едно календарно начало: стопанската година привършва с прибирането на плодовете от лятото и започва със засяването на новите посеви през есента. Идеята за нова година в началото на есента, следователно е само стопанска.И наистина, целият празничен смисъл на Св. Симеон има земеделски характер. Най-често на този ден всеки земеделец хвърля по един тържествен и обреден начин първото семе в земята. Това първо засяване става с много, макар и често пъти, дребни изисквания. Обикновено на Св. Симеон рано сутринта, облечен в чисти дрехи, орачът занася семето в църква, та свещеникът да му отчете молитва. Като натовари колата, преди да тръгне, орачът се прекръства и казва: „Хайде, Боже, помози! И до година със здраве! Да се роди и на трън и под трън!” Орачът е пременен в чисти дрехи, накичен е с цвете, накичени са и воловете (или конете), накичено е и ралото и плугът. Китките са вързани с червен конец. Стопанката е изпекла прясна пита от чисто брашно и още топла я дава на орача. На много места заколват кокошка за орача и обварена му я слагат в торбата. Но преди да тръгне да излиза, пред колата и пред него бива поставена жарава, през която трябва да мине. На някои места само колата бива обграждана с жарава. Това се прави с мисълта житото да бъде „чисто като жарта” или „да мине през огъня та да е чисто”. На нивата след молитва и благословия, орачът пристъпва към засяване. Но най-напред семето на някои места бива прекарвано през дупката на теслата, да е пълно и тежко. А когато орачът седне да се храни, той дава част от питата на воловете. На някои места, преди да начупи питата, той я търкулва из браздата – „да се роди”. Костите от кокошката биват заравяни в нивата – „курбан на нивата”. В Ломско пък заколват кокошката над шиника с жито, та кръвта да изтече в житото. Това кърваво жито се засява „за берекет”.През този ден почти навсякъде не се изнася нищо от къщи да се дава в заем, защото плодородието ще бяга от тази къща. Не се слага черен съд на огъня, защото чернилка ще хваща по житото. За да бъде житото пък едро и хубаво или гъсто, в чувала със семето на този ден се слагат чесън, дренки, орехи, лешници, четки и др. подобни. Заради чистотата на плодородието пък се слагат сребърни предмети: гривни, пръстени, пафти и др.Явно е, че почти всички обичаи на този ден имат изключителен магичен характер: чистота – предизвиква чисто, неръждивото – пак чисто, едрото – едро, гъстото – гъстота на стръковете, черното – чернилка; огънят изгаря лошото или предизвиква така очистване, чистота; червенината – отгонва, питата – хлебност. Само употребата на кокошка може би е остатък от разрушени по-стари митологически вярвания.

На повечето места обичаят със сваряването на житото и изобщо на семената е съпроводено със следното тълкуване: варят се, за да наедряват зърната на посевите през очакваното лято.

В известна връзка с обичая да се наричат хвърлените върху комина семена за мечката е и легендата, че св. Андрей, бил “заповедник” на мечките, от него зависела всяка опасност от тях и че той е защитник от мечки. Дори се разправя, че той орал с мечка. (Същата легенда съществува и за св. Наум Охридски).

Един от характерните обичаи на този ден е да го празнуват младите булки, за да забременяват, или “да наедряват”, както казва народа.

На някои места вечрта срещу Андреевден слагат трапеза, като на Бъдни вечер, и между другото момите гадаят, коя ще се ожени през зимата.

Но едно от най-съществените поверия, свързани с Андреевден, е че денят от този момент започва да наедрява, т.е. да расте “колкото просено зърно”. Така че Андреевден се схваща като важен астрономически момент в годината.

Всички тия обичаи: варенето на жито, празнуването от страна на булките, хвърлянето върху комина, вярването че денят нараства, са възникнали на основата на външния вид на името “Андре” – “едрея”. И това, което е най-съкровена мечта, той него приспособява или изразява в обичая на този ден, за да подейства някак за неговото осъществяване. А тия мечти са: житото да едрее, булките да бременеят!

По-нататък вярването за мечката е във връзка или с някоя житейска легенда, за някой светец, или пък като израз на мисълта, че мечката е голям пакостник на овесите, царевиците и посевите изобщо, на посевите, за които на този ден се мисли. Последният обичай – за мечката – ще да е много стар славянски обичай, и у нас се е запазил повече в гористите или планински селища.

През “Вълчите празници” не се похваща работа или изобщо не се работи с материали, които имат каквото и да било идейно отношение с живота на вълците. Например, не се преде, не се правят цървули, не бива да се излиза в гората или полето на работа с добитъка и други подобни неща. Защото вълците в такива случаи се ядосвали и търсели да накажат този, който е престъпил тези забрани. “Имало е случаи, – казва в предания народа, – когато човек, носещ нещо изработено през тези празнични дни, бивал нападнат от вълци и изяждан заради това изработено нещо”. Други анекдоти разказват как някои бивали нападнати от вълци, които изяждали само онова, което е приготвено през “Вълчите празници”, а човекът оставал непокътнат.

Най-многото, което жените вършат през тези дни, основно в първия ден, е да измажат подовете и стените на жилищните помещения. Това е същият обичай, който става и на “Мишовден”: една маже, а друга пита, що върши. Отговорът е, че “замазва на вълка устата”. Има и следните обичаи: сутринта на Свети Мина домакините вземат домашните ножици и ги увиват стегнато с парцал или “сиджим”. И, когато едната ги връзва, друга я пита:

Какво връзваш?
- На вълка устата.
- Връзвай, връзвай, да пукне дано!

На много места на първия ден разнасят и погачи заради вълците.
През всички тия нощи в северозападните български краища се смята за “хаталия” да се ходи:заболявало се от епидемия.
А почти навсякъде се смята, че последният вълчи ден е “най-хаталия”.

Всичко това говори за съществувала представа за някаква демоничност на вълците. И като такива същества към тях се е действало със символични или магически постъпки. Тази свръхестествена одухотвореност личи и от отношението на народа към вълците, като означава числото им както на човеци “двама”, “двоица”, “троица”, “единак”, “девет души” и др. Колкото до схващането, че последният ден е “най-лошият” (най-злополучният), трябва да приемем, че има влияние от вярването, че последният вълк на глутницата е най-лошият.