Имало едно време един цар. Той имал трима сина. Единият бил задомен, другият – годен, третият – неженен. Когато остарял, царят повикал синовете си, па им казал:

— Чувал съм, че в далечна земя, в царството на дивна хубавица, извира жива вода. Умие ли се някой от тая вода – ако е млад, не остарява; ако е стар, ще подмладее; ако е болен, ще оздравее. Който от вас ми донесе жива вода, той ще царува вместо мене.

Тръгнали тримата синове да търсят жива вода.

Вървели, вървели – стигнали една чешма на кръстопът. На чешмата пишело:

„Пътниче, тръгнеш ли по левия път, жив и здрав ще се върнеш. Хванеш ли средния, я се върнеш, я не. Ако тръгнеш по третия, прости се с живота си!“

Спрели се царските синове. Трябвало да решат кой брат по кой път да тръгне.

— Какво да правим? — рекъл големият брат.

— Кой път да хвана? — двоумял се средният.

— Не се чудете! — казал малкият брат. — Ти, бате, имаш жена и деца. Хвани левия път, та жив и здрав да се върнеш. Ти пък, братко, си сгоден. Хвани средния път. Ако има щастие годеницата ти, няма да загинеш. Аз ще отида по тоя път, дето пише — който тръгне, няма да се върне. Не съм женен, нито годен. Няма кой да ме чака и да плаче за мене… Дайте сега по един пръстен! И трите пръстена да оставим под тая плоча. Който се върне, ще си вземе пръстена, та да се знае кой си е отишъл вкъщи и кой не.

Разделили се братята. Всеки тръгнал по своя път.

Най-малкият вървял, вървял, стигнал до една пещера. Пред входа на пещерата горяла копа сено, а отвътре се чул жален глас:

— Брат да си ми, юначе, помогни ми да избавя рожбите си! Ще се задушат от дима в пещерата.

Юнакът разпръснал сеното със сабята си и влязъл в пещерата. Съгледал, че нещо свети сред дима. Приближил се и видял змеица с две змейчета. Момъкът изнесъл змейчетата вън от пещерата, а после помогнал и на змеицата да излезе. Като се посъвзела, тя рекла:

— С какво да ти се отплатя, юначе?

— Няма за какво да ми се отплащаш — отговорил момъкът. — Но кажи ми, ако знаеш, къде мога да намеря жива вода.

Змеицата откъртила сребърна люспа от опашката си, дала я на момъка и казала:

— Вземи тая люспа и върви все на изток! Ще се изкачиш на висока планина. На връх планината има сребърен дворец. В него живее моят брат, който вижда през реки и планини. Предай му тая люспа и той ще ти каже къде ще намериш жива вода.

Тръгнал момъкът на изток. Вървял дълго време. Стигнал сребърния дворец. Но в двореца нямало жива душа. Наблизо течал сребърен поток. Край потока на сухо скачала сребърна рибка, ала не можела да попадне във водата. Момъкът я хванал и я хвърлил в потока. Тогава дворецът блеснал с ослепителна светлина, пред входа се явил крилат змей и попитал:

— Какво търсиш тук, момко?

Момъкът му подал сребърната люспа и рекъл:

— Жива вода диря. Можеш ли ми каза къде мога да намеря?

Змеят откъртил златна люспа от опашката си, дал я на момъка и казал:

— Ще вървиш все на изток. Ще стигнеш планина, по-висока от тая. На връх планината има златен дворец. В двореца живее моят по-голям брат, който лети по-бързо от вятър. Той е обиколил много земи и морета. Той ще ти каже къде има жива вода.

Тръгнал момъкът на изток. Вървял какво вървял, стигнал златния дворец. Пред двореца видял златен гарван с отпуснати крила и с разтворена човка.

Момъкът го взел на ръце, занесъл го на срещния извор и му капнал няколко капки вода в устата. Гарванът изперпелил с крила и изхвръкнал. В тоя миг дворецът грейнал като слънце. Пред входа се явил златен змей и попитал:

— Какво дириш тука, момко?

Момъкът му подал златната люспа и отговорил:

— Диря жива вода. Къде мога да намеря?

Змеят му подал скъпоценен камък и рекъл:

— Ще вървиш все на изток. Ще стигнеш до планина, по-висока от тая. На върха на планината грее дворец от скъпоценни камъни. Там живее най-хубавата от всички хубавици на света. Предай й тоя скъпоценен камък и тя ще ти каже къде да намериш жива вода.

Тръгнал момъкът на изток. Стигнал скъпоценния дворец. Влязъл вътре. На светъл чардак спяла невиждана хубавица. Щом момъкът показал скъпоценния камък, тя се събудила, усмихнала се и рекла:

— Какво дириш, момко?

— Жива вода.

— Щом си стигнал дотук, заслужаваш я. Иди си налей хе от оная чешма пред двореца. Вземи и тоя пръстен. Сложи го на лявата си ръка. С него ще стигнеш жив и здрав, откъдето си дошъл. Щом имаш нужда от нещо, премести пръстена на дясната ръка. Каквото пожелаеш, тозчас ще го постигнеш.

Момъкът се зарадвал. Взел пръстена, поклонил се на хубавицата, налял жива вода и си тръгнал.

Като повървял малко, преместил пръстена на дясната си ръка и рекъл:

— Пръстенче, желая да бъда колкото може по-скоро при кръстопътната чешма!

Още неиздумал момъкът, свила се вихрушка и го отнесла при чешмата. Погледнал – и трите пръстена си седят, не били се върнали братята му.

Пак преместил пръстена и рекъл:

— Пръстенче, искам да се видя с братята си!

Още неиздумал, ето братята му.

— Къде бяхте, братя мои? — попитал ги момъкът.

— Пленник бях в далечно царство — отговорил големият брат. — Преди малко долетя сребърноопашат змей, грабна ме и ме донесе тука, близо до чешмата.

— Аз пък — рекъл другият брат — се скитах, изгубен в безизходната гора. Изведнъж над мене изфуча змей със златна опашка, грабна ме и ме донесе тука. А ти, братко, какво направи?

— Намерих жива вода в царството на чудна хубавица. Тя ми даде тоя пръстен. Щом го преместя на дясната си ръка, каквото пожелая, имам го… А сега да отидем при татка в двореца!

Тръгнали. Като повървели малко, големият брат рекъл:

— Наистина чуден пръстен ти е дала хубавицата. Дай да го премеря на моята ръка – да видим дали ще се изпълни, каквото аз поискам.

Момъкът извадил пръстена и го подал на брата си. Той го сложил на дясната си ръка и казал:

— Искам живата вода да дойде в мои ръце, а по-малкият ми брат да се върне и да тръгне пак по оня път, който сам си избра.

Момъкът останал като замаян. Той не сетил кога големият брат взел водата от ръцете му. Не сетил и кога се върнал. Като се опомнил, вече вървял по страшния път.

През туй време другите братя стигнали в бащиния си дворец. По-големият дал на баща си живата вода и станал цар. С помощта на чудния пръстен той направил и брат си цар на съседното царство.

Един ден преместил пръстена на дясната си ръка и рекъл:

— Искам да дойде тук царицата на живата вода!

Подир малко време пред двореца спряла златна колесница. Слязла чудна хубавица и влязла в двореца. Завели я при царя. Тя се поклонила и рекла:

— Какво ще заповядаш, царю честити?

— Искам да останеш в моя дворец!

— Ще остана, защото съм безсилна, докато пръстенът е на твоята ръка. Но знай, че радост няма да видиш, докато не стъпи кракът на добрия ти брат в тоя дворец!

А тъкмо в това време добрият брат стигнал до пещерата, дето спасил рожбите на змеицата. Срещнали го двете змейчета.

— Къде е майка ви? — попитал момъкът.

По-голямото отговорило:

— Тя умря от мъка, щом научи, че чудноватият пръстен не е вече в твои ръце. Но ти върви по тоя път и пак ще сполучиш! На ти една сребърна люспица от моята опашка. Покажи я на вуйчо в сребърната планина и той ще ти помогне.

Тръгнал момъкът на изток. Вървял, вървял – стигнал двореца на златоопашатия змей. Спрял се пред входа. Вратата била заключена.

— Змея ли търсиш? — чул се глас от близкия поток.

Мъжът приближил до потока и видял сребърната рибка, на която бил спасил живота.

— Змея търся, рибке! — рекъл момъкът. — Не е ли в двореца?

— Змеят умря от мъка, щом видя, че чудноватият пръстен мина в лоши ръце. Вземи от мене едничката ми златна люспица. Тя ще те заведе при брат му, който ще ти помогне.

Момъкът взел златната люспица и пак тръгнал.

Стигнал двореца на бързокрилия змей. И тоя дворец бил заключен. Момъкът взел да се чуди какво да прави. Но в тоя миг долетял гарванът, на когото момъкът бил уталожил жаждата, и попитал:

— Кого търсиш, златен момко?

— Змея — отговорил момъкът. — Нося му тая златна люспица.

— Змеят умря от мъка, щом узна, че ти си изгубил чудноватия пръстен, който ти даде царицата на живата вода. Но кажи какво искаш. Аз ще ти помогна.

— Искам да отида при царицата на живата вода — рекъл момъкът.

Но гарванът отговорил:

— Царицата на живата вода не е вече в своето царство, момко. И тя е пленница на твоя брат. Докато пръстенът е в негови ръце, тя е безсилна.

Момъкът заплакал.

Гарванът кацнал на рамото му и рекъл:

— Не губи надежда, момко. Аз ще се опитам да взема пръстена от твоя брат. Ти влез през задната врата на двореца и чакай тука, докато се върна. Ще гледам да не се бавя много… Хайде, довиждане, момко!

— На добър час, гарванчо!

Момъкът влязъл в двореца, а гарванът литнал към царството на лошия брат. Когато стигнал над царския дворец, царят се разхождал в градината. Гарванът се спуснал и го клъвнал по лявата ръка. Докато царят разбере какво става, гарванът го клъвнал и по дясната. Лошият брат викнал от болка. Надошли царедворци и лекари. Превързали раните. Прибрал се царят в своите покои, ала болките се засилили. Ръцете му почнали да отичат.

— Ох, умирам от болки! — извикал царят. — Махнете ми пръстена от ръката! Сложете го на това столче до леглото и нека дойдат верни стражи да го пазят! Отворете прозореца! Задушавам се…

Каквото заповядал царят, всичко било изпълнено.

Но не се минало дълго време, през отворения прозорец се впуснал гарванът, грабнал пръстена и отлетял… Дигнала се голяма тревога в двореца, а през това време гарванът долетял при добрия момък, дал му пръстена и рекъл:

— Сега можеш да правиш, каквото искаш.

Момъкът пъхнал пръстена на дясната си ръка и викнал:

— Пръстенче, отнеси ме в бащиния ми дворец!

Още неизрекъл момъкът, вън долетял крилат кон-вихрогон. Яхнал го юнакът и право в двореца.

Щом го видял брат му, паднал на колене пред него и завикал:

— Накажи ме, братче, с най-тежкото наказание! Аз съм най-лошият човек на земята! Нека дойде и баща ми, нека дойде и хубавата царица! Пред всички ме накажи.

Дошъл старият цар. Прегърнал малкия си син и заплакал от радост. Дошла и хубавата царица на живата вода, целунала момъка по челото, обърнала се към стария цар и рекла:

— Царю, тоя момък взе от мене живата вода. Нему дадох чудния пръстен. Само той е достоен да бъде цар на твоето царство.

А старецът хванал ръката на царицата и рекъл през сълзи:

— А само тая ръка е достойна за ръката на моя син.

После се обърнал към сина си и добавил:

— Синко, накажи както искаш своя брат. Да ти са честити и царицата, и короната!

Но момъкът дигнал брата си от земята и рекъл:

— Стани, братко! Ти имаш жена и деца. Работи за тях и ще ти се прости.

След това момъкът се венчал за хубавата царица и царувал дълги години за чудо и приказ на мало и голямо.

Имало едно време една жена и тя имала трима сина. В градината им растяло чудно красиво ябълково дърво. Всяка година то раждало само по една ябълка, но не каква да е, а златна. Само че в нощта, когато ябълката узрявала долитала една хала, откъсвала златната ябълка и я отнасяла със себе си. Една година като дошло време ябълката да узрее, най-големият син рекъл на майка си:
- Мале, ще отида да вардя ябълката. Дай ми нож и орехи, та да не заспя. Седнал най-големият син под ябълката и захванал да троши орехи. Изневиделица задухал силен вятър, дърветата се превили доземи. Тъмен облак закрил звездите, а от него се спуснала халата, грабнала златната ябълка и докато големият син се усети, отлетяла. На другата година средният син казал на майка си:
- Мале, отивам да вардя ябълката. Дай ми нож и орехи, та да не заспя, че да тръгвам. И той седнал под ябълката. И той се улисал да троши орехи и да ги яде. Така и не разбрал как халата отнесла златната ябълка. На третата година най-малкият син рекъл:
- Мале, този път аз ще вардя ябълката. Дай ми ножа! Той се качил на дървото, седнал между листата близо до ябълката и зачакал. Към полунощ се дочуло бучене, въздухът затреперил и халата се стрелнала към златната ябълка. Тогава най-малкият брат изскочил от скривалището си и с нож в ръка се хвърлил срещу чудовището. Започнала се борба на живот и смърт, земята затреперила. Най-малкият син се биел юнашки, хвърлял се безстрашно върху халата, но не успял да я убие. Най-накрая и нанесъл силен удар с ножа, тя изревала от болка, плеснала с криле, с мъка се вдигнала към облаците и отлетяла. Най-малкият син откъснал златната ябълка и я отнесъл на майка си. В това време по-големите братя спели такъв дълбок сън, че едва ги събудил, за да тръгнат да търсят ранената хала. Следите от кръвта водели до една дупка, толкова тъмна и дълбока, че дъното и не се виждало. Най-големият син се писал най-голям юнак и поискал него да спуснат в дупката. Вързали го с едно въже през кръста, спуснали го, но когато стигнал до средата, той се изплашил и заклатил силно въжето – да го изтеглят. След него и средният брат се спуснал, но и той се изплашил, и него изтеглили. Най-после дошъл ред и на най-малкия. Той казал:
- Сега аз ще сляза долу. Поклатя ли въжето един път – спускайте ме. Поклатя ли два пъти – ще трябва да ме изтеглите. Братята го вързали и започнали да го спускат. Спускали го , спускали го, най-после той слязъл на дъното. Повървял малко и скоро стигнал двореца на халата. В градината пред двореца седели три девойки. Двете играели със златни ябълки, а третата – най-малката и най-хубавата си нямала златна ябълка, а най обикновена.
- Девойки, пуснете ме да вляза! – викнал момъкът.
- Върни се назад, юначе! – изплашила се най-малката от красавиците.
- Ако те види халата, ще те изяде, толкова е разярена. Неотдавна отиде да ми донесе златна ябълка, но се върна цялата обляна в кръв. Бягай, докато не те е усетила! Момъкът не я послушал, прескочил оградата на градината, влязъл в двореца и след малко оттам се дочул страховит рев. Това била халата, която най-малкият брат доубил. След това той освободил девойките, които били пленени принцеси и ги отвел до въжето в дъното на дупката. Вързал първата принцеса и дръпнал въжето два пъти. Братята изтеглили девойката. Вързал средната – изтеглили и нея. Останала най-малката и най-хубавата. Момъкът и рекъл:
- Като те изтеглят и видят колко си хубава, братята ми ще се скарат за тебе и няма да искат да ме изтеглят. Ако пък аз изляза най-напред, а след това изтеглим тебе, нещо може да ти се случи, а аз няма да мога да ти се притека на помощ. Затова ти ще се качиш по-напред, а ако ме обичат, братята ми ще извадят и мен. Ако ли пък не – все някак ще се оправя. Девойката рекла:
- Вземи този пръстен. Давам ти го защото ми харесваш. Ако горе се скарат за мене, аз ще кажа, че ще се омъжа за този, който ми направи дрехи самородни. А такива дрехи може да ми даде само човекът, в който е този пръстен. Ако братята ти не те изтеглят, ти ще постоиш още малко тук, после земята ще се отвори и ти ще паднеш още по-надолу. Там има два овена – бял и черен. Паднеш ли върху черния, той ще те отнесе на долната земя. Паднеш ли на белия, той ще те изнесе на белия свят. В това време братята започнали да теглят въжето и момъкът се сбогувал с девойката. После зачакал да спуснат въжето и за него, но напразно. Тогава земята се разтворила, най-малкият брат пропаднал и възседнал черния овен. Той го понесъл още по-надолу, към долната земя, хвърлил го там и изчезнал. Клетият момък тръгнал накъдето му видят очите. Скоро стигнал до една къщурка накрая на един голям град. В къщурката живеела бабичка, която никого си нямала и го взела да преспи при нея. За вечеря бабичката почнала да меси хляб, но вместо вода, месела го със сълзи:
- Защо плачеш, бабо? Защо месиш хляба със сълзите си? – свило се сърцето на добрия момък.
- Как да не плача, сине. Змей-суховей се е заселил наоколо, не ни дава вода да си налеем, ако не му дадем да изяде някое момиче. Аз имах шест дъщери. Давах, давах – издавах се, нито една не ми остана. Змеят вече цяла година не е пускал водата. Днес царят изпрати дъщеря си – да я глътне змеят, да се насити, да отвори реките. Утре ще имаме вода.
- Като чул това, момъкът скочил, разпитал бабата къде царската дъщеря чака змея и хукнал натам. Стигнал точно когато змеят се спускал към вързаната за едно дърво царкиня. Като видяло най-малкия брат, страшилището изревало грозно и трите му глави избълвали огнени пламъци. Момъкът не трепнал, с един удар отсякъл и трите глави. Змеят издъхнал и в същия миг всички реки, извори, потоци и чешми в царството рукнали буйно. Когато царската дъщеря се върнала жива и здрава в двореца заедно със своя спасител, царят не повярвал на очите си:
- Кажи какво искаш, юначе? Ако искаш давам ти цялото си царство!
- Не искам нищо на този свят, царю! – отговорил най-малкият брат.
- Искам да изляза на нашата земя. Замислил се царят:
- Това не е по силите ми. Но ако се намери някой, който може да те изнесе, аз ще дам всичко, каквото потрябва. Тогава един от царските съветници излязъл напред и казал:
- Царю честити, знам, че има един орел на триста години. Той може да направи това, но сега се съблича – перата сменя, перушина хвърля. Нека го питаме – той е стар и се е изкачвал и друг път на горната земя. Викнали орела и царят го попитал:
- Можеш ли да изнесеш този човек пет земи нагоре?
- Изнасям го – рекъл орелът – но сега се събличам.
- Гол съм, та не мога сега.
- А кога ще се облечеш пак?
- Ще се облека, когато изхраните две родени днес биволчета. Като пораснат, заколете ги, нарежете месото им на парчета. След това напълнете едната кожа с месото, а другата с вода. Направете една клетка, завържете я с железни вериги и сложете вътре кожите. Тогава ме извикайте – аз ще съм се облякъл. Царят наредил да направят каквото орелът поискал. Когато всичко било готово, той долетял.
- Влез в клетката – рекла птицата на най-малкия брат. – Аз ще те понеса нагоре. Като кажа “га”, ще ми даваш месо. Кажа ли “пиу”, ще ми даваш вода. Литнал орелът и понесъл юнака. Кажел ли “га”, юнакът му давал месо, кажел ли “пиу” – давал му вода. Но приготвеното месо не стигнало и момъкът тихо мълком започнал да реже от нозете си. Най – сетне стигнали горната земя.
- Хайде, юначе, ставай и тръгвай! Вече си у дома! – Не мога да ходя. Рязах месо от нозете си – да те храня, докато стигнем. Тогава орелът погалил краката на момъка с перата на крилете си, те оздравели и той скочил и се запътил към къщи. А там братята му още се карали за най-малката девойка. Като видяла момъка тя се зарадвала и рекла:
- Искам дрехи самотворни. Който ми ги даде, него ще взема! Сетил се най-малкият брат за пръстена, погладил го и тутакси се появили дрехи самотворни и засияли с чудна хубост. После вдигнали сватба и три дни и три нощи се веселили под клоните на ябълката. А тя и до ден днешен, когато дойде времето, всяка година ражда по една златна ябълка.

Един търговец, като ходил по търговия, намерил котка на пътя, изгладняла и много слаба. Той я взел, да се не мъчи. Вечерта стигнал в едно село. Там имало много мишки. Той останал да спи в една кръчма, пуснал котката и тя издавила всички мишки.
На другия ден селяните се събрали в кръчмата, да пийнат по някоя чашка и друга, и гледат: никаква мишка не се показва, а друг път имало толкова мишки, че се качвали на масата, ближели от чашите им. Те попитали кръчмаря какво е направил, та няма мишки.

— Напоих ги с вино, та се успаха — засмял се кръчмарят.

После им разказал за търговеца и неговото животно,

— Бре, че това е добър ловец! Де да има да си купим такова животно, та да изчисти селото ни от мишки.

— Да ви продам тази — рекъл търговецът. — Ала много струва.

— Колко искаш? — почнали да се пазарят селяните.

— Ами затрупайте я с пари, колкото излезе, толкова.

Селяните се съгласили. Извадили пари и почнали да затрупват котката. Тъкмо вече я претрупали, и търговецът я поповдигнал малко, те още хвърляли и я затрупали. Тогава търговецът вдигнал опашката нагоре и рекъл:

— Ето, това затрупайте. То най-много й трябва при ловуването.

Селяните дали едни дисаги пари, търговецът си тръгнал и оставил котката. А селяните, нали били глупави хора, поразмислили се след малко, че не са попитали търговеца с какво да я хранят. Спуснали се да го гонят, а той, като ги видял, помислил, че го гонят за парите, че ги излъгал, и бутнал коня да бяга. Той бягал, селяните след него, той бяга, селяните след него, хем тичали, хем викали:

— Бре стой, човек! Кажи ни, с какво да храним котката?

— С мас и масло — извикал търговецът.

А селяните разбрали с нас и с вас. Изплашили се.

— Щом с нас ще се храни, няма да я бъде! — рекли си те. — Ще я тепаме.

Върнали се в кръчмата. Насядали настрани и никой не смеел да доближи котката. По едно време един се престрашил, дигнал един стол и го стоварил върху нея. Тя избягала в плевника.

— Бре, какво ще правиме сега? — запитали се селяните. — Нощес ще слезе да ни издави до един! Какво да правим, за да я убием?

Скочили всички. Грабнали тояги, брадви, взели да удрят по вратата на плевника, по керемидите, а котката никаква я няма.

— Що се чудиме бре, братя! — рекъл попът. — Хайде да запалиме плевнята. Една плевня не струва колкото нас.

Речено-сторено. Запалили плевнята. Вдигнал се пушек до небето. На котката й станало топло, пламъците почнали да я обгръщат и тя, видяла-невидяла, хвърлила се към вратата. А тия, дето стояли пред вратата, изплашили се, изпуснали тоягите и избягали кой накъде види. Котката скочила на един на рамото, той паднал в несвяст и другите помислили, че е залегнал като войник, та и те залегнали на земята. А котката избягала и отишла в черквата, та се качила на гредите отгоре. Пратили един от най-безстрашните селяни, да погледне отдалеч какво прави това страшно животно. Той отишъл и надникнал през прозорчето. Котката била клекнала на една греда, близала си краката и си бърсала очите. Безстрашният селянин помислил, че тя му се заканва, та избягал. А другите го питали:’

— Какво прави котката?

— Оставете се! — рекъл този. — Както ни се заканва!… Казва: само ако ви изляза, няма ни един да остане!

Така котката се спасила от глупавите селяни.

В една гора имало пещера и в нея малки мечета. Край пещерата дървар сечал дърва и видял, че едно меченце излязло из един храст и се закачило в шипките. Мъчило се горкото мече да се откачи от острите бодили на шипката, ала не могло. Дърварят го видял, домиляло му, оставил брадвата и отишъл, та помогнал на мечето и го откачил от шипката. После го прегърнал и отнесъл до пещерата, оставил го само да се оправя и се върнал, та грабнал брадвата и започнал работа. Близо някъде била мечката, майката на меченцето, тя видяла какво направил човекът и отишла да му се отблагодари:
— Човече, ти ми стори голямо добро — рекла тя. — Искаш ли да станем приятели?

Човекът се съгласил и двамата се сприятелили. Отначало човекът се боял от мечката, но полека лека свиквал с нея и станали големи приятели. Всякога, когато идвал в гората за дърва, мечката излизала и му помагала, докато натовари колата, а после дълго го изпращала и се уговаряли за нови срещи там, близо до пещерата, където той спасил меченцето й. И човекът, колкото пъти идвал в гората за дърва, все отсядал близо до пещерата, мечката му помагала и се разговаряли като добри другари.

Те станали толкова близки и обичани приятели, че веднъж, когато се разделяли, целунали се по устата, а човекът казал на мечката:

— Ех, добри приятелю, много си добър приятел, всичко ти е хубаво, ама едно ти не струва: мирише ти душата на лошо!

Човекът дори и не помислил добре какво е казал, та не се и досетил, че тази дума може да обиди мечката. А мечката клюмнала. Тежка, като камък, паднала човешката дума в сърцето й и силно я заболяло, ала нищо не му казала, само си протегнала врата и се примолила:

— Човече, я ме удари с брадвата по главата, колкото можеш силно, ако не, ще те изям!

Човекът се позабъркал и мъчил всякак да измоли мечката да не я ударя. Ала тя не отстъпвала от речената дума: удари ме силно и толкова! Не ме ли удариш, ще те изям! И най-сетне, тя като не отстъпила, той замахнал с брадвата и я ударил силно, та й направил голяма рана. Разделили се посърнали, но пак се уговорили да се търсят на същото място край пещерата.

Много пъти ходил след това дърварят в гората, обикалял около пещерата, ала никога не се срещнали с мечката. Той си мислел, че тя е умряла от тежката рана, и не можел да се начуди защо така й хрумнало да иска да я посече, когато били толкова добри приятели. Минали много години и човекът забравил за мечката. Но веднъж случайно връхлетял на нея в гората. Познали се, здрависали се, разговорили се като стари познайници. Когато човекът натоварил колата с дърва и се приготвил да подкара воловете, мечката му рекла:

— Я огледай добре главата ми, приятелю, дали ще видиш раната, гдето някога ме удари с брадвата.

Човекът разгърнал вълната на врата й — раната била зараснала и дори белег нямало, та рекъл на мечката:

— А бре, приятелю, то дори не се познава да е имало рана. А аз, спомням си много хубаво, като че вчера беше, ударих те доста силно тогава и дори мислех, че си умряла от дълбоката рана.

Мечката рекла:

— Видиш ли, добри ми приятелю, че раната зарасна, и аз забравих за нея, но оная дума, дето ми каза тогава, няма да забравя, докато съм жива. От мен да знаеш: дълбока рана заздравява, а лоша дума не се забравя.

Една бабичка отишла в гората да си събере дръвца. Срещнал я един гладен вълк и й рекъл:

— Бабо, ще те изям! Много съм гладен!

— У-у, синко, недей ме изяжда! Аз съм стара и месото ми е кисело и жилаво. Докато ме изядеш, ще си изкъртиш зъбите. Но щом си толкова гладен и не можеш да ходиш на лов, то слушай: аз имам три дъщери. И трите са млади, хубави, стройни като тополки, румени и червени като узрели череши.

— Ох, мари, бабо, не ми разправяй за тях, че видиш ли, устата ми се напълни с плюнка. Ето, сега ще те изям, защото вече ми причерня пред очите! — изскимтял вълкът.

— Стой, Вълчо, не бързай! — говорела кротко бабата. — Та тия три мои момичета се казват и с хубави имена: Твърдушка, Мекушка и най-малката Сладушка. Ако ме оставиш сега да си отида, обещавам ти една от тях, която си избереш. Ела довечера по тъмно, за да не те усетят кучетата, и вземай каквото ти душа иска.

Вълкът повярвал, пооблизал се и заминал. Бабичката си набрала набързо дърва, метнала ги на гърба си и дим да я няма. Отишла в къщи и разказала на дъщерите си какво е уговорила с вълка.

— Ама вие да не се боите, милички — говорела бабата. — Аз му казах така само и само да се отърва от него, че какъвто беше гладен, схрускваше ме, докато се обърна. Сега приберете всичко от двора и да заключим вратата, че той ще дойде, щом се мръкне. Така му казах — мръкне ли се, идвай, да не те усетят кучетата и овчарите!

Момичетата излезли на двора и прибрали къде що имало — дрехи, тикви и други работи, — заключили вратата, вечеряли и легнали. Бързали да угасят светлината, та дано вълкът не познае тяхната къща. Но още не заспали, и вълкът се примъкнал в техния двор, поразвъртял се насам-натам, да няма кучета, и почукал на вратата:

— Бабо, бабо-о-о, отвори ми!

Бабата попригушкала Сладушка до себе си и мълчала.

— Бабо, бабо-о-о, отвори ми! Дойдох да ми дадеш Твърдушка!

Бабата се позасмяла в тъмното и отговорила:

— Твърдо е баба подпряла!

— Мекушка, бабо, Мекушка!

— Иди си, Вълчо, иди си! Твърдо е баба подпряла и меко си е постлала!

— Бабо, бабоо, дай ми Сладушка!

— Бягай, Вълчо, ще те насетят кучетата! — подвикнала бабата. — Яка ти кожа, ако те хванат! Баба си е твърдо подпряла, мекичко си е постлала и сладичко си заспала!

Разбрал вълкът хитрините на бабата, но нямало какво да прави. Тръгнал си, па му хрумнало на ум да се скрие в едно купище царевица, което било пред вратата. Мушнал се в купището и само опашката му останала отвън.

Някъде посред нощ, когато пропели първи петли, бабичката рекла да стане, та да побели царевици, и подвикнала на дъщерите:

— Хайде, ставайте, петлите пропяха! Снощи рано легнахме от тоя пусти вълк, но сега да побелим царевица, че ще ни се смеят съседите — всички прибраха царевицата, а само нашата стои по двора.

Девойките не пускали майка си:

— Леж, мамо, може вълкът да лежи на двора и да ни разкъса!

— Ха, вълкът си няма друга работа, че ще лежи на нашия двор да ни чака! Че и той душа носи, и неговият живот си му е мил! Къде ще се остави всред село да лежи, че да го насетят кучетата! Хайде, хайде, ставайте! Стига сте се прозявали!

И излязла бабата навън и право на купището с небелена царевица. Тя съзряла опашката на вълка, ама помислила, че дъщерите й са забравили хурката, та подръпнала опашката, мърморейки: „Виж ги ти, пустите момичета! Аз им рекох да приберат всичко, а те забравили хурката!“ И като дръпнала вълка за опашката, той скочил и я разкъсал на парчета!

Един вол работил на господаря си много години вярно и търпеливо. Живеел и се надявал, че като остарее, стопанинът му ще го храни добре и ще го остави да почива и да умре мирно и тихо. Но се излъгал. Когато остарял, с голяма мъка теглил ралото и тежките кола. Впрягали го да вършее по цял ден, като му поставяли зобница на устата, та да не яде от житото, което вършал. Горкият вол търпял и си мислел: „Когато свършим хармана и засеем есенното семе, стопанинът ще ме освободи да си почина. Нима не вижда, че вече нямам сили да вървя, а камо ли да ора и да тегля колата!“
Но когато свършила вършитбата, волът зачул един ден как стопанинът казвал на децата си: „Като засяхме вече, старият вол не е за работа. Много остаря, омършавя, не ще може да изкара зимата и на лято пак да работи. По-добре е да го заколим и да направим от него пастърма и суджуци.“

Волът, като зачул това, рекъл си: „Неблагодарни човече! Толкова години ти работих търпеливо и най-после, като остарях и измършавях, вместо да ме помилваш и да ме оставиш да умра спокойно от старините си, искаш да ме колиш! Че какво зло ти направих? Колата ти натоварена ли не изтеглих, нивите ти ли не орах, от които жънеше добра пшеница и царевица и хранеше чедата си и продаваше скъпо на пазара? Хармана ти ли не вършах, дето ми завързваше устата, та да не хапна ни зрънце от житото, което сам съм орал и прекарвал? И когато много остарях, ти, вместо да ме оставиш да почивам, бодеш ме с остена и ми направи кожата на решето! И сега не ме оставяш да умра спокойно, а искаш да ме колиш! Не, това не е вече за търпяване! Ще избягам от тебе и ще отида в гората на свобода!“

Така намислил старият вол и тръгнал да бяга в пустата гора.

Срещнал го петелът и го попитал:

— Къде отиваш, воле?

Волът му разказал своите патила. Тогава петелът рекъл:

— Моля ти се, прибери и мене, та заедно да бягаме! И аз чух как господарката ми каза на децата си: „Да заколим стария петел, че не го бива вече да води кокошките. От него става само една тенджера чорба!“

Волът го прибрал и тръгнали двамата да бягат.

Като повървели малко, срещнало ги магарето и попитало:

— Къде отивате, воле и петльо?

Те му разказали. Магарето оперило ушите си и рекло:

— Моля ви се, братя да сте ми, приберете и мен, че и моят стопанин не е по-добър от вашите! Самарът ми не слиза никога от гърба. Всеки ден ме товари с тежки товари и вместо да ме остави да почивам, като вземе една дебела тояга, и налага, сякаш че дърво бие!

Прибрали и магарето и заедно побягнали към гората.

Срещнало ги котето и ги попитало:

— Къде отивате, воле?

Волът разказал, че бягат в пуста гора от лоши стопани.

— Моля ви се — казало котето, — да дойда и аз! Моят стопанин има лоши деца и всеки ден ме мъчат. Не им стига, дето ловя мишките, но направили малки кола и ме впрягат да ги влека! Това моя работа ли е? За това не мога повече да търпя и ще бягам!

Прибрали и него. Повървели малко и в полето ги срещнало зайчето. То попитало:

— Къде отивате, воле?

Разказали му, че бягат от лошите си стопани.

— Приберете и мен — замолило се зайчето, — че нямам мира от ловците и кучетата. По цял ден ме гонят!

Прибрали и него и забягнали дружно в пустата гора. Там намерили храна и покой, та не могли да се нарадват.

Когато взело да застудява, волът рекъл:

— Дружина, трябва да се потрудим, та да си направим една къща, за да не измрем от студ, когато завие зимният вятър.

Магарето рекло:

— Като стане студено, аз ще си обърна заднището срещу вятъра и студа и ще прекарам зимата. Не ми трябва къща!

Петелът изкукуригал:

— Аз, като се покача на едно дърво — киркилигу-миркилигу, — ще прекарам зимата!

Котето измяукало:

— Аз, като се завра в някое хралупесто дърво, и там — хър-мър — ще прекарам зимата!

Зайчето рекло:

— Аз от шума в шума, от дупка в дупка ще прекарам зимата!

Волът, като видял каква е работата, стегнал се и си направил сам топла къща, която покрил с една вълчешка кожа.

Дошла зимата. Волът се нахранил, напил се и влязъл на топло в къщата си. Но една нощ излязла страшна буря: духал силен вятър, валял сняг на парцали, студът щипел и късал. Тогава другарите на стария вол почнали да тичат при него и да му се молят да ги пусне в къщата си, за да не измрат от студ. Най-напред отишло магарето и викнало:

— Братко воле, отвори ми, че умирам от студ! Волът отговорил:

— Бягай оттук! Обръщай си задницата срещу студа!

Магарето започнало да плаче, да нарежда милно-жално и волът го съжалил и пуснал на топло. След малко дошъл петелът:

— Отвори ми, воле, че умирам от студ!

— Махай се оттук, петльо! — извикал волът. — Иди по дърветата и пей киргилигу-миркилигу и ще прекараш зимата!

Но после му дожаляло за стария петел и отворил вратата на къщата си. Дошли и котето, и зайчето. Волът, като ги понахокал най-напред, че не искали да си правят къща, прибрал ги всички.

Стоплили се другарите, разприказвали се, развеселили се. По някое време през студената нощ гладните и премръзнали вълци взели да вият страшно из гората.

Магарето рекло:

— Воле, това са моми на седянка и пеят, аз ще се провикна!

Волът му казал:

— Събирай си ума в главата, Марко! Какво щат тук моми в тая пуста гора?

Магарето не послушало по-стария си другар и изревало със силния си и гръмлив глас колкото можало. Вълците, щом чули магарешкия рев, веднага дошли около къщата и извикали:

— Приятели, отворете да видим кой ни викаше тук!

Всички замръзнали от страх, но волът рекъл:

— Отворете им, да видим що искат.

Отворили вратата. Вълците, като влезли и видели дружината, зарадвали се много и рекли:

— Приятели, послушайте да ви попеем една песен-ица! — И запели: — Каквото си търсихме, такова си и найдохме!

Волът рекъл:

— А сега, мили гости, послушайте и нашата песен! — и запял: — Каквото има на покрива, такова ще ви направим!

Най-старият вълк рекъл на вълците:

— Излезте, та вижте що има на покрива!

Излезли вълците и видели на покрива вълчата кожа, уплашили се и беж да ги няма! Останал един стар вълк, а приятелите взели да го нападат: волът с рогата, магарето с ритане, котето с драскане, петелът с кълване, а зайко тичал около тях да търси пушка да убие вълка!

Така, както биели и мушкали вълка, волът някак си с рогата го прехвърлил из вратата навън и вълкът хукнал да бяга. И както бягал, където и да минел, ледените висулки го удряли по гърба. Едва достигнал до другарите си, разказал им, че зайко, като стрелял подире му с пушката, куршумите като дъжд падали по гърба му.

Като разказал патилата си, старият вълк паднал и умрял.

Едно време всички животни шетали по земята свободно. Човекът не ги преследвал, те ходели на воля и си живеели добре.
Веднъж човекът отишъл да оре. Орал що орал, станало пладне и той пуснал воловете да починат и попасат трева, па легнал да дремне малко. Докато спал орачът, минал вълкът, изял единия вол и се излегнал сит и щастлив на ливадата. Орачът се събудил, видял каква беда го сполетяла, отишъл и хванал вълка, та го впрегнал в ралото. Така орал орачът през целия ден — с един вол и с един вълк. Волът, понеже си знаел работата, ходел кротко в браздата и теглил ралото. А вълкът, научен да живее на свобода и безгрижно, искал да се измъкне из ярема, та се дърпал насам-натам, спирал се без време и орачът го биел с остена и бол с железен бод. Поорал така човекът докъм залез слънце, мушил с копралята си вълка и тоя най-после паднал обезсилен в браздата.

— Видя ли — рекъл орачът — колко си по-слаб от вола и не можеш да теглиш ралото? Отсега нататък волът винаги ще те муши с роговете си, а ти да бягаш от него и отдалеч да му правиш поклон!

След това орачът изпрегнал вълка, изгърбил го силно още два-три пъти с остена и си отишъл.

Оттогава, та и до днес вълкът никога не напада на вол. Той удавя кон, овца, агнета, магарета, но вол — никога! Щом види вол, бяга далеч от него, защото го е страх да не го впрегнат пак да оре.

Един овчар, като пасял овците си, чул, че нещо се викало. Поразгледал насам-натам, никого не видял и пак седнал да свири с кавала си. Тъкмо засвирил, чул някакъв писък. Станал и тръгнал по посока на гласа. Като стигнал до един голям камък, видял отдолу една змия: тя била притисната под камъка и не могла да се измъкне. Змията замолила овчаря да повдигне камъка и да й помогне да се спаси.
Овчарят рекъл:

— Няма да те спасявам. Ти голяма пакост правиш на стадото ми. Всеки ден хапеш по някоя овца или агне, плашиш ми цялото стадо.

— Вече няма да ти хапя стадото — заплакала змията. — Ти само ми помогни да се спася сега, аз цял живот ще ти бъда признателна и ще те даря с голям дар.

Овчарят повярвал. Повдигнал камъка и змията се измъкнала. Но докато той да се изправи, тя скочила на врата МУ, увила се ,около него и рекла:

— Сега, овчарю, какво искаш да те даря? Очите ти ли да изпия, или цък да те ухапя?

Овчарят се уплашил и взел да се моли:

— Аз ти направих такова голямо добро! Спасих те да не загинеш под камъка, ти ми обеща голям дар, а сега искаш да ме хапеш? Моля ти се, пусни ме да си пася стадото.

Змията се стегнала още повече около шията му:

— Какво добро си ми направил, овчарю? Сега, вярно е, отмести камъка, та се измъкнах. Ама след малко ще ме намериш другаде някъде и ще ми смачкаш главата. Сега ще си отмъстя за всички мои сестри и братя, които са загинали от човешка ръка.

Овчарят много се уплашил. Нямало как да се спаси, а змията вече показвала отровния си език. Овчарят опитал с последни сили да склони змията:

— Моля ти се, щом си решила, че доброто не бива да се признава, хайде да попитаме и други животни какво те ще рекат. Като ме хапеш, да знаеш поне, че си права, да не ти пресяда кръвта ми, че може да те задави.

Змията се съгласила. Тръгнали. Овчарят вървял, а змията лежала завита като гердан около шията му. Срещнали една крава. Овчарят рекъл:

— Кажи ни, мила кравичке, има ли да се признава доброто сега?

— Сега добро се не познава — рекла кравата. — Аз имам един стопанин. Досега съм отелила девет вола, с които той работи и си храни челядта. Сега жени сина си, утре е сватбата, и мен ще заколи, за да гощава сватбарите.

Овчарят и змията пак тръгнали. Не след много срещнали едно куче. Попитали и него. То изръмжало и рекло:

— Сега добро се не познава. Аз толкова години вярно служих на моя стопанин, пазих къщата и имота му, пазех стадото му от вълци. А сега, щом остарях, той не ми подхвърля дори коричка хляб.

— Е, видя ли, овчарю, че няма добро на този свят? Сега ще те ухапя! — рекла змията.

— Щом така е сега, ще ме ухапеш, ама аз искам да попитаме още един свидетел.

— Щом искаш, да питаме — рекла змията. — Ама първия, когото ще срещнем, каквото той каже, това ще бъде.

На пътя им се изпречила една лисица. Овчарят не очаквал нищо добро от нея. Всеки ден той гонел лисиците с кучетата си, стрелял по тях, убивал ги, вземал им кожите и ги продавал. Той дори и не искал да се запре пред нея, ама змията попитала:

— Ти, Кума-лисо, какво ще кажеш: има ли сега да се признава доброто, или няма? Лисицата рекла:

— Най-напред трябва да зная като какво добро искаш да се познава. Трябва да ми разкажеш, за да мога да отсъдя справедливо.

Овчарят не очаквал справедливост от лисицата, ама взел, че разказал всичко: как змията била затисната с камък, как той я спасил и тя като награда за добрата му постъпка иска или да му изпие очите, или да го ухапе.

Лисицата погледнала към змията, видяла как блажено се стяга около шията на овчаря и рекла:

— Аз от приказки много не разбирам. Искам да видя точно как е било. Трябва змията да слезе, да я притисне един камък, да видя как овчарят ще го махне и тогава ще присъдя правдата.

Змията скочила. Мушнала се под един камък и започнала да пищи. Лисицата показала с очи на овчаря да бутне камъка повече, та да падне по-тежко върху змията! Той търкулнал камъка и затиснал змията. Тогава лисицата заповядала:

— А сега с тоягата по главата! По главата само се бие змия, ако искаш да я убиеш!

Овчарят замахнал с тежката овчарска тояга и с няколко удара убил змията, която не му признала доброто. После се обърнал към лисицата и рекъл;

— Кума-лисо, ти ми направи най-голямото добро на тоя свят — спаси ме от тая отровна змия. Кажи ми, какво искаш да те наградя?

— Човече, дай ми няколко кокошки, и аз ще ти бъда признателна цял живот! — рекла кротко лисицата.

— Бива, Лисанке, десет кокошки от моя курник ги пиша на твоя сметка — зарадвал се човекът. — Кажи, къде да ти ги донеса?

— Кокошките кога ги донесеш, тука да ме търсиш, човече!

Човекът благословил от все сърце лисицата и рекъл:

— Да даде господ без тебе никъде съд да не става!

И оттогава останало съдии и владици да носят лисичи кожуси.

Вечерта човекът си отишъл в къщи и разказал на жена си патилата през деня, хванал десет кокошки и ги сложил в един кош. Жена му попитала:

— За къде готвиш този кош с кокошки, мъжо?

— Ще ги нося в гората, да ги дам на лисицата. Трябва да й се отплатя за голямата добрина. Ако не беше тя съдила право, нито щях да си дойда в къщи, нито щях стадото си да прибера. Лисицата е моята спасителка и кокошките са за нея!

Жената си рекла: „Ама глупав мъж! На лисица иска да носи кокошки! Че ние не можем да ги отървем от нея, ако не са кучетата, а той дори на крака ще й ги занесе!“

Овчарят, уморен от тежкия ден, легнал и заспал дълбоко. А жена му станала посред нощ и извадила кокошките от коша, а там поставила кучето. Рано утринта овчарят станал и още сънлив, без да погледне в коша, нарамил го и отишъл в гората на уговореното място. Подсвирнал и ето ти Кума-лиса. Запряла се над коша и ококорила очите, за да уплаши кокошките. Щом овчарят отвързал коша и лисицата се хвърлила-вътре, в тоз миг била разкъсана от кучето. И докато да издъхне, човекът я чул да вика.

„Наистина, човекът нямал вяра. Той не припознава доброто!“

Едно коте додявало много на стопанина си и веднъж той го занесъл и оставил в гората. Там го намерил лъвът. Той разгледал котето от всички страни, почудил му се, па рекъл:
— Ти приличаш и може да си от нашия род, но защо си такова дребно?

— Аз дето живеех, и ти там да живееш, няма да можеш да пораснеш и толкова! — измяукало котето.

— Ами при кои живееше досега? Как се казват и много ли са силни? — питал лъвът. — Ако можеш, намери ми някого от тях, та да се преборя с него и да видя дали ще бъде по-силен от мене.

Тогава котето разказало на лъва за човеците: те ходят на два крака, имат две ръце и с тях вършат всякаква работа. Казват се човеци, не са много силни, но с разума и хитростта си надвиват и на най-силните животни на света.

— Ако искаш, върви след мене, да намерим някого от тях и да се преборите — рекло котето.

Лъвът се съгласил. Тръгнал подир котето. Вървели така из гората, докато намерили един човек, който сечал дърва.

— Ето го! Този е един от ония, за които ти разказвах — казало котето.

Лъвът отишъл при човека и след „Добър ден“ и „Живо-здраво“, рекъл му:

— Приятелю, хайде да се поборим с тебе!

Човекът, още като видял лъва, се уплашил, а като чул и думите му, целият се разтреперил. Но като помислил малко, рекъл в себе си: „Смелост! Ако умра, да умра юнашки, а не бабешки!“ — и както бил на дървото, викнал на лъва:

— Бива, лъвчо, да се преборим с тебе, но я ме виж! Аз дойдох тук с дърварски дрехи, та ти ще трябва да ме почакаш малко, докато ида в село и облека дрехите си за борба.

— Добре, ще чакам! — рекъл лъвът и седнал до едно голямо дърво.

Сега човекът добил по-голяма смелост и рекъл:

— Аз се боя, че ти няма да ме чакаш. За да не ида до селото напразно и се обличам в дрехите за борба, ще те вържа за дървото, да не избягаш!

Лъвът, склонил на това. Човекът го вързал добре, па отсякъл един хубав прът и рекъл:

— Ха сега да ти кажа как се боря!

Па захванал да го повива с пръта по гърба, докато лъвът скъсал въжето и хукнал да бяга, та потрошил младата гора. Бягало подир лъва и котето и се спрели чак накрай гората. Лъвът едва дишал и изръмжал на котето:

— Наистина, че били много лоши твоите господари! Ако бях аз на твое място, то нямаше да мога да живея и да порасна колкото тебе! А сега да бягаме, побратиме, в друга и далечна гора, защото не се живее близо до тия лоши човеци!

Така лъвът се преселил да живее в далечни гори, където трудно го намират хората. А котенцето, привикнало да живее на топло около огнището, да си хапва от господарската гозба, изоставило лъва и се върнало при хората.

Живели някога един дядо и една баба. Имали си прасенце. Веднъж бабата рекла:
— Дядо, хайде да заколим прасенцето!

— Не, нека се поохрани по-хубаво! — рекъл дядото. — Ще го заколим, когато пусне под опашката мас.

А бабата била лакома, обичала много да похапва прясно месце, та започнала да мисли как да излъже дядото и да заколят по-бързо прасето. Отишъл дядо да оре. Тя останала в къщи сама и мислила какво да направи. Вечерта, като видяла, че дядото идва от нивата, тя изтичала, та плюнала на прасето под опашката, и завикала, колкото й глас държи:

— Дядо, дядо, бързай! Прасето пусна мас под опашката.

Дядото оставил воловете, нямал време да отиде и сам да види прасето, а грабнал ножа и раз — заклал прасенцето. Одрал му кожата, измил го и бабата рекла:

— Дядо, иди да донесеш вода в решетото, че да сготвим ядене.

Грабнал дядото решетото и отишъл на чешмата за вода. Ала решето вода държи ли! Чудил се дядото какво да направи, че да запуши дупките на решетото. По това време минал един бръмбар:

— Пясък, дядо, пясък!

Дядото турнал пясък в решетото, загребал вода, ала тя пак изтичала из дупките. Край него прелетяла оса:

— Калчица, дядо, калчица!

Натурял дядото кал в решетото, загребал вода, а тя веднага измила дъното на решетото и изтекла из дупките. Минала една пчела.

— Восък, дядо, восък, дядо! — забръмчала тя.

Взел дядото восък, залепил дъното и налял вода. Отишъл в къщи след много време, стъмнило се било. А докато дядото бил за вода, бабата сготвила прасенцето, изяла го, заклала едно кутренце и от него сготвила гозба за дядото.

— Хайде, бабо, да вечеряме! — рекъл дядото.

— Седни да вечеряш, дядо! Аз хапнах нещо от чревца, нещо от дробчета и нахраних се.

Седнал дядото да яде. Извадил една костчица и почнал да я облизва, па извикал:

— Наа, Шаро, наа ти, дядо, костчица.

А бабата седяла край огнището, подсмивала се и тихо рекла:

— Шаро яде, Шаро мами.

— Що рече, бабо? — попитал дядото.

— Нищо не съм ти рекла, старче! — отговорила бабата. — Ето седя тук и си бая на лудата глава. Старецът пооблизал костта и пак извикал:

— Наа, Шаро, на ти, дядо, костчица! Бабата пак рекла:

— Шаро яде, Шаро, мами!

Дядото дочул думите и като стане, па като грабне машата и бой, бой на бабата, колкото може. А тя избягала в гората. Там събрала много диви овци и диви кози, направила голямо стадо и го покарала към селото, да се сдобрява с дядото. Закарала овците, издоила ги, в едно гърне подквасила мляко и се скрила на тавана. Дядото се върнал от нивата, събрал си децата и седнали край огнището. Бабата взела с една лъжица и сипала кисело мляко върху коляното на дядото. Децата го близнали и викнали:

— Сврачице, майчице, малко беше, сладко беше! Пущи ни още малко млекце!

Бабата пак загребала с лъжицата, сипала го върху коляното на стареца, децата го облизали и пак викали:

— Сврачице, майчице, малко беше, сладко беше! Пущи ни пак!

Дядото се досетил каква ще да е работата, та рекъл:

— Деца, я се качете на тавана! Това да не е майка ви! Гледам голямо стадо, затворено в кошарата, сигурно тя е дошла.

Децата се качили на тавана, видели майка си, зарадвали се и завикали:

— Тате, тате, мама си дошла и докарала стадо овци и кози!

Слязла бабата от тавана и рекла:

— Хайде, старче, дай котела да издоиш стадото!

Дядото взел котела и отишъл в кошарата. А на двора имало една празна каца. Като седнал дядото да дои овцете, една коза скочила на кацата, търкулнала я, подплашили се овците, козите и беж, избягали в гората. Останал само един стар ярец. Е, нямало какво, трябвало да се помирят с него.

На сутринта дядото закарал яреца да го пасе. Вечерта, като го докарал, бабата го потупнала по гърба и попитала:

— Е, как беше, ярче? Напаса ли се?

— Ха, напасъл съм се! — отговорил сърдито ярецът. — Дядо ме откара край реката, върза ме за един бук и седна да лови риба. А аз целия ден, падне шумка и аз я прегриза надве-натри. Така си останах гладен.

На другата сутрин бабата закарала яреца да го пасе. Цял ден го пасла в хубава трева, поила го вода, нахранила го, както трябва. Вечерта дядото попитал яреца:

— Е, ярче, как беше днес? Напаса ли се?

— Ха, напасъл съм се! Жена ти ме откара край реката, върза ме за бука, па седна да си приказва с едни жени, дето беляха платна. Цял ден съм гризал шумките, дето падат.

— На тоя ярец няма да угодим — рекла бабата, — ама хайде да го заколим!

Дядото отишъл и взел ножа, върнал се и натиснал яреца да го коли. Той се примолил:

— Дядо, тоя нож не реже. Иди на купището при кокошките, че те изриха една остра костура, донеси нея, та да не усетя болки!

Дядото отишъл да търси костурата и ярецът избягал. Отишъл в гората и се скрил в една лисича дупка. По едно време лисицата се върнала и когато си пъхнала главата в дупката, да влезе, ярецът рекъл:

— Назад, назад, Кума-лисо! Аз съм клан-недоклан; аз съм дран-недодран; аз съм варен-недоварен; аз съм печен-недопечен; имам зъби, ще те преям надве-натри като с бръснач.

Лисицата се уплашила и отишла при вълка:

— Кумчо-вълчо, да знаеш какво страшилище е влязло в къщата ми. Ако можеш да го изкараш, голям дар ще те даря!

Отишъл Кумчо-вълчо и като рекъл да влезе в дупката, ярецът пак занареждал:

— Назад, назад, Кумчо-вълчо! Аз съм клан-недоклан; аз съм дран-недодран; аз съм варен-недоварен; аз съм печен-недопечен; имам зъби, ще те преям надве-натри като с бръснач.

И вълкът не посмял да влезе. Повикали баба Меца, Като чула приказките -на яреца, и тя се уплашила. Седели Кумчо-вълчо, Кума-лиса и баба Меца и се чудили! Кой е влязъл в дупката и какво страшилище е! По това време прелетял един бръмбар. Лисицата се примолила да влезе в дупката й. Бръмбарът рекъл:

— Не бой се, Лисано! Аз сега ще го прогоня!

Влязъл бръмбарът и бръм, бръм, прогонил яреца и тоя избягал, та се не видял. Лисицата много се зарадвала и рекла:

— Бръмбарче, голям дар ще те даря за доброто, което ми направи. Ей там има лески, ще отидем да ти набера лешници и ще ти ги подаря.

Отишли. Лисицата се качила на дървото:

— Сега, бръмбарче; аз ще бруля, а ти събирай лешниците!

И като забрулила Кума-лиса, един лешник паднал, ударил бръмбара и го убил. Кума-лиса скочила, грабнала убития бръмбар и го занесла на един кръстопът. Изкопала гроб и положила мъртвия бръмбар. После поставила отгоре една плоча, за да знае къде е гробът му, и като тръгне да ходи на лов, винаги излизала на кръстопътя и тук решавала кой път да хване.

Така винаги, когато тръгвала на лов, Кума-лиса идвала и се прощавала с бръмбара, защото никога не била сигурна дали ще може да се върне жива и здрава.