В наше време почти рядко може да се срещнат в употреба. Вместо тях се носят подобни на цървулите прости обувки, изляти от гума. Носят се предимно в селските райони заради своята практичност. Именно поради този факт думата “цървул” в съвремието носи пейоративен смисъл и се употребява като обида към някого, който простее и няма особени интелектуални заложби. Гумения цървул е патент N 13 на Иван Константинов Ветренски от гр. Пазарджик.

Тя е винаги от бяло платно с туникообразна кройка, дълга е донад коленете, има ниско или високо огърлие или до китките не много широки ръкави с маншети за младите и без маншети за старите мъже. Често пъти мъжките ризи са покрити с везмо по огърлието, покрай пазвения разрез или по ръкавите. Различията са повече в означенията на дрехата: кошуля у белодрешковците и риза у чернодрешковците. В съответните райони тия названия са и при женската риза. Обща традиция у мъже и жени е неносенето на долни гащи.

Пояс

Всички мъже носят до 20-30 см широк и до 2.5 – 4 м дълъг вълнен пояс, най-често черен, тъмночервен, по-светло червен или тъмносин. Пояси с бял цвят са изключение. Съществуват и различия и в начина на опасването на разни места. Пастирите обикновено опасват допълнително върху тъкания пося и кожен – силях. Последният е с различни прегради, служещи като джобове. Вместо силях често опасват върху вълнения пояс тесен ремик (колан, каиш), закопчаван с обикновена тока (белчуг).

Калпак

Шапката (гугла, калпак), която носят мъжете, е от агнешка или овча кожа, полусферична или цилиндрична по форма с сравнително високо остригана вълна навън или кожена подплата отвътре. Цилиндричните форми обикновено не са носени с издърпване нагоре, а биват нагънати така, че да се приближават до плоските.

Накити

Мъжкото облекло не е съчетано с металически накити освен у богатите среди, които са употребявали броеници, кюстеци за часовниците, пръстени, цигарлъци и табакери. В повечето случаи при мъжките накити няма пряко наследство от по-дълбока старина. С накитите се означава и социалното различие в обществото.

Върху ризата се облича плътно прилягаща безръкавна дреха, без яка, предниците на която се закопчават отгоре до долу и полите й се пъхат в потурите. Нарича се елек, джамадан, запасалник.

За по-студено време се облича т. нар. аба (салтамарка, аджамка, гриш) – къса донад пояса вълнена дреха с тесни и дълги ръкави, силно прилягаща до тялото, отворена отпред и предниците й не се допират. В кройката й са характерни силно стесненият надолу гръбен плат и отделни подмишечни вставки. Абата е без яка или с твърде ниска яка и не се запасва в пояса.

Поясът е значително дълъг и е по-широк от този на белодрешковците. Опасва се с постоянна тенденция да покрие по-голяма част от корема, не така стегнато и надиплено, както при първия тип, дори явно халтаво и усукано, като се спуска ниско и върху седалищната част. Чернодрешното облекло е обратно на белодрешното:

чернодрешно: горе стегнато, долу разширено; белодрешно: горе разширено, долу стегнато.

В зависимост от широчината на потурите, от начина на стягане на пояса и от други някои особености в отделни дрехи съществуват много вариации чернодрешни носии от локално значение. Така се означава и класовата принадлежност.

Чертите дрехи са украсявани най-често, по съединителните шевове и по ръбовете – покрай джобовете, ръкавите, крачолите, яката и прочие с черни или сини усукани върви. Количеството на гайтан по дрехите понякога е извънредно голяма и показва аристократизъм и личен вкус. На границата с белодрешната носия се срещат носии с черен цвят, при които потурите са по-широки от беневреците, но по-прибрани от типичните потури и се наричат димии или потури (Плевенско, Никополско, Павликенско, Ловешко). Останалите дрехи са често с значителна клинатост и по-дълги от съответните аба и елек в източните области. Клинатостта на абата и сравнително по-голямата дължина, отколкото при обикновената аба до края на първото десетилетие на ХХ в. бе много спазвана най-вече в старческото облекло на Западно Средногорие – Ихтиманско, Пирдопско, Пазарджишко, Панагюрско, Карловско, Айтоско и у населението на Странджа. Димии като летни и зимни дрехи се носят от значителна част на южнотракийското население с особена права кройка.

По-широка кройка на останалите горни дрехи, гръбният плат при тях е неразкроен и почти винаги без яка. Горната част не приляга така плътно до тялото, а е разширена с прибавки на странични клинове. Тя е същевременно и по-дълга, като задминава пояса, а в някои случаи дори стига и до под коленете. Поясът се опасва стегнато, внимателно надиплен около кръста, като често е пристяган допълнително с тесен ремик. Тъй като предницата на беневреците се връзва ниско, ризата се вижда на корема между пояса и беневреците. Горните дрехи могат да бъдат и без ръкави или с ръкави до лактите. В някои места ментето, долактанката или дорамчето са обагрени тъмносиньо или черно.

В зависимост от цвета на горната дреха и от някои украси по нея, от дължината на горната дреха и от това, дали поясът се опасва върху нея или под нея, са оформени следните разновидности: Софийска, Трънско-Радомирска и северозападна белодрешна носия.

При софийската отличителни особености са:

- сравнително недългите менте и долактеник,
- значително клинати с тъмен цвят и украсени с бяло линеарно везмо,
- пояс син.

На беневреците има наколенници с бели обтоки, ризата с богато везмо на пазвата, яката и маншетите.

Трънско-Радомирска:
- с дълго дорамче (долактанка), препасано с пояса, който е тъмночервен или по-ясночервен. При това дорамчето и беневреците са украсени по краищата с черни гайтани

Северозападна белодрешна носия
- сълго значително клинато дорамче, оставащшо винаги незапасано. При нея съществува и лятна форма с по-широка и права кройка на гащите от конопено или памучно платно с извадена над тях и препасана с пояс риза. През ХІХ в. и ХХ в. само при белодрешковците е отбелязано носенето на долна платнена шапчица – подкапник, келепош.

В Монтанско, Берковско, Белослатинско, Оряховско и Никополско се носят и много широки бели димии, къси до коленете, като в долната част на краката се слагат бели вълнени дизове (калци).

В Санданска околия обуват през зимата отделни крачоли от бял тъкан вълнен плат, прилегнали тясно към краката и прикачвали с връв или ремък към поясната част. Наричат ги дзиври или ногавици.

Ризата има две различни кройки. Най-широко разпространена е правата (туникообразната) кройка, срещана при всички типове облекло. Тя е винаги дълга до глезените, с дълги, широки и отворени в края ръкави и най-често обилно украсена с везмо по полите, пазвите и ръкавите. По-ограничено разпространение има бърчанката риза, позната само в Северна България и при двупрестилчения тип носии. Предният и задният плат при нея не са непосредствено продължение един на друг, а са отделни. Завършват при огърлието и с ситен набор образуват отвора за врата. За да се получи необходимата ширина, в областта на рамената се пришива между двата плата на тия места по една триъгълна вставка, а клиновете са с сравнително широки върхове и се съединяват с ръкавите. Освен това в ъгъла между ръкава и клина се слага и допълнително четириъгълна вставка, която и на раменната, се нарича латица, алтица. Тази риза се използва и на горно облекло през лятото, тъй като върху нея в горната част на тялото не се облича друга дреха. Затова е и извънредно богато украсена с везба най-вече по пазвите, ръкавите, дори откъм гърба. Бърчанките имат пазвен разрез по средата или отстрана на гърдите. Сравнително често е и полуманшетното набиране на ръкавите при бърчанката. Само спорадично се срещат женски ризи и с други кройки.

Вчесване

При вчесването и забраждането е е спазвано строго правилото, според което момите в топло време ходят с непокрити глави. Косите са оставяни винаги дълги. Прическите са обикновено три вида:

а) сплитането в косичник, който започва от тила или обединява множество малки сплитки от двете страни над ушите и се спуска откъм гърба;
б) двусплитно вчесване с спуснати също по гърба сплитове. И при двата вида косата се разделя на прав път като се започне от средата на челото.;
в) на много плитки, спускани по гърба. Обикновено е спазено условието броят на момините плитки да е тек. Омъжените се сплитат на два сплита или на повече, но винаги чифт. Само в редки случаи при женитбата косата на невестата е била отрязвана (Силистренско, Преславско) или подрязвана на бретон (Сливенско) и у малоазийските българи. Подрязаните коси в Сливенско са и силно почерновани.

Забраждане

Съществено отличие на омъжените жени е било забраждането с нарочна кърпа се закрива напълно косата или се оставя да се виждат ограничени части от нея. Най-широко разпространено е обикновеното забраждане, което се състои с бяла или цветна забрадка от широк квадратен тънък фабричен прегънат по диагонал. Средният от така образуваните три върха обвива сплитките, а страничните, промушнати под тях, са издигнати нагоре и вързани един за друг на темето на главата. По-елементарна форма от това забраждане е оставянето на кърпата просто прикрепена към главата, като трите й върха падат свободно един отдире и двата други отстрани. Тези случаи се увеличават, когато кърпата се намята не направо върху косата, а върху сложена на главата шапчица. Това намятане е повече за лятно време. Разновидност на това забраждане е прокарването на страничните краища под гушата и завързването им пак отгоре на темето, а така също и забраждането с фекел в Софийско. При този случай кърпата се стяга около главата, като страничните й краища, кръстосани, остават под средния. Кърпата при тила се забожда в косата с голяма игла. При стягането кърпата се изтегля към средата на темето, та се образува един вид чучул.

Накичване

Накичването на главата у девойки и млади жени става обикновено с градински и полски цветя, затъквани зад уши, на ухо с цвета напред. При забраденост цветето се затъква отстрана под завързаните краища на забрадката. Често и любимо е украсяването на главата с птичи пера – петлюви или гривици (завити пера) от патка или обикновени кокоши пера, боядисани червено, зелено и др. Обикновено по.едрите пера се затъкват отстрани или отдире в тила с върховете нагоре. Накит от такива пера, пришити към платнена ивичка през челото се нарича крондил. За по-тържествени случаи се използват паунови пера.

До края на ХІХ в. необходимо допълнение на вчесването и забраждането е бил косичникът, състоящ се от сплитки собствена или чужда коса, или пък от вълнени върви и гайтани, които са стигали ниско до под коленете. Тия сплитки обикновено са отрупани с металически украшения – сребърни монети, раковинки или мъниста. Поради тежината си тъй бива окачван на главата с нарочно шапковидно платче или пък направо към шапката (каицата) в Западна България.

Накити

- телък – металическа плочка върху женската шапчица под забрадката
- обеци, гривни, пръстени, чапрази (на колана).

Има носии, при които отрупаността с такива накити е особено голяма (Габровско и др.).

Интерес с своята несложност е белият вълнен или козиняв и безръкави клашник в Разложко, най-старинен вид на саята, запазен тук до края на 40-те години на ХХ в. В последно време (преди 1990 г.) тази дреха е била употребявана само у дома, а през зимата е носена под по-официалната сая. Такива по-представителни дрехи от същия тип в Разложко са забунът и аладжата – от по-фини цветни платове, които са също без ръкави. Напълно еднаква с клашника е абата от тъмносин шаяк, която служи за най-горна зимна дреха в същите места.

Друга особеност на саичената носия в Разложко е в престилката от ивична пъстра вълнена тъкан. Съшита е от два хоризонтално сложени плата с по-широки ивици, с килимени мотиви в двата края. Тази престилка е достатъчно широка да покрие цялата предница и бедрата отстрани.

В връзка с саичената носия на българите, изселени от Гюмюрджинско, и то предимно зимния й комплект, при който саята е от черен шаяк, е и употребата на т. нар. гахтан – дълги ресни от червени дебело усукани върви, които опасват отзад над саята. По този начин се получава един вид задна престилка. Тази особеност другаде се среща само при саиченото облекло на българи от Костурско.

Разпространението на този тип женско облекло заема широка ивица на юг от двупрестилченото – от западната граница на страната до Черно море. На юг границата му включва Трънско, Брезнишко, Софийско, Самоковско, след което върви по северните склонове на Родопите, като в Асеновградско свива на юг и обгражда Ксантийско и Смолянско, а след това на север от Пловдив и Чирпан и източно от Стара Загора свива пак на юг, за да обхване почти цяла Тракия източно от двупрестилчените носии, тъй като сукманът се употребява редом с двете престилки като зимно облекло или само за у дома.

Типичната кройка на сукмана е еднаква с кройката на ризата. При по-широка тъкан клиновете му стигат до областта на талията, дори бива стесняван още повече с дипла. В някои райони подмишното разширяване става с отделна изрязка от плата. На много места страничните клинове са повече от два (Пирдопско, Панагюрско, Карловско, Тетевенско). По-особена е кройката на сукмана при еркечко-голичката носия (Поморийско) и у разселници от тия две села в Варненско и Провадийско. Дрехата им се състои от горна част – елече, наричана чапак, чипак, и долна – поли. Особеното в случая е и твърде високото подгръдно съединяване на тия две части.

Кроежът на сукмана, както и на всички по-старинни дрехи у българите, е съобразяван с ширината на плата.

Характерно за сукмана е и това, че в най-многото случаи върху него е съсредоточена украсата на облеклото. Тя е постигана предимно с везмо или с пришиване на цветни сукна по полите или по ръкавите. Богата е украсата на сукманите с изплитани разноцветни върви, гайтани, а по-късно с разни ширити, плетеници или дантели.

Характерно за сукманените носии е наличността само на предна престилка (прегач, фуста). В всички случаи тя е цветна, обикновено рязко очертаваща се на черния фон на сукмана, червена, зелена, жълта, дори бяла. В някои случаи пъстротата й е допълвана с бродерия. В западните предели на сукманения тип обаче съществуват носии и без престилки. Сукманите при тях са извезани отпред (Трънско, Софийско). Тази безпрестилченост продължава и по на изток – в Пирдопско, с почти никаква украса. Естетиката в тоя случай се изразява в обилна надипленост поради многото клинове на дрехата.

За сукманената носия е характерен и поясът, който в най-многото случаи е дълга и широка към 20-25 см. вълнена тъкан, обикновено червен, оранжев или тъмновинен. Увива се гладко и стегнато няколко пъти около тялото. Само при западните безпрестилчени сукманени носии се употребява тесен пояс (4-5 см), наричан зункя или колан, или пък само еднократно опасващ колан с сребърни пафти. При някои източнобългарски сукмани поясът е и пъстроцветен, с което се различава от мъжките. Само на едно място, и то в ограничен обсег (Сливенско, Ямболско) се употребява тесен, почти въжеобразен плетен пояс, наричан уйца (ивица).

Най-постоянната горна дреха за хладно време при сукманеното облекло е салтамарката – по кройка еднаква с абата при мъжкото чернодрешно облекло. Разликата е в по-бедната украса, а ако не е бедна, тя е с сърма (Среднородопско). При софийската носия зимна или тържествена празнична дреха е черното безръкавно дълго менте с изразително клината кройка и недопиращи се предници. По кройка и украса в хълбоците то е подобно, но глухчето в Северозападна България, от което се различава по цвят и украса. От същата кройка е и широко разпространеното черно джубе при сукманените носии в Западно Средногорие, което не е така украсено и е почти само празнична и венчална дреха.

В западните сукманени носии, кожухът е постоянна зимна дреха и за жените, но само в неговата къса и винаги клината кройка, така както е клинат и дългият до под коленете мъжки кожух в тази област.

При сукманената женска носия е запазена и една от най-несложните горни дрехи в българското облекло – кича при еркечко-голичката носия, както и при хасковската и първомайската женска и мъжка носия в бял цвят и по-друга фактура на тъканта. Тя се носи почти постоянно върху препасания с престилка сукман. Приготвяна е от дебел черен вълнен плат с дълги ресни откъм лицето. Дълга е до над колената и е скроена от един плат, прегъната в областта на рамената за гръб и предница. Предницата е разрязана по цялата дължина, като двете й половини са пришити без посредството на клинове отстрани към гръбния плат с оставени места за ръцете.

При това облекло се носят две кройки на ризата. Освен това при него съществуват разлики по места главно на задните престилки, които на запад са сравнително много къси и силно набрани, тъй като се състоят от дълъг до 15 лакти плат. Към изток на задната престилка се увеличава дължината, наборът намалява и изчезва в най.източните райони, а в дължината стига до полите на ризата, до глезените и е напълно гладка и опъната. При запасана предна престилка задната прилича на фуста. Същата последователност съществува и в колоритно отношение: колкото се отива по на запад, толкова задните престилки са по-пъстри, с преобладаване на яркочервения цвят, а колкото по на изток, толкова цветът им е по-тъмен, а в Провадийско – напълно черен.

Предните престилки на запад са значително по-тесни и по-дълги, поради което ризата се вижда отстрани между двете престилки, а на изток не се вижда. Предната престилка почти навред при този тип облекло се нарича престилка, а задната различно.

Някои горни дрехи у мъже и жени в района на двупрестилченото облекло са еднакви по цвят, кройка и названия. Ако има някаква разлика, тя е незначителна и се състои в по-голямата украса на женските дрехи. Също така общ е и късият или долният кожух.

Двупрестилченото женско облекло е богато с везмо главно по ризите, по белите и почернените късачета, долактанки и др. – при върховете на клиновете и по пазвените им части и сравнително по-слабо по полите на двете престилки.

Мъжете са по-ниско или по-високо остригани. До края на турското робство мъжете са носели перчем или чомбас – по-дълга коса на върха на главата, който понякога е бил и сплитан. Мустаците за мъжете са били задължителни. Възрастните мъже освен чомбас са носели и дълги бради.

Зимно време и мъжете и жените обували чорапи или навуки (навуща), и отгоре цървули от сурова говежда, биволска или свинска кожа. Приготвят ги саморъчно от продълговати правоъгълни или закръглено изрязани откъм краищата късове кожа. В зависимост от тези форми на кожата се получават два типа цървули – с остри върхове (урушки) или без върхове – връвчанки или по-рядко мишки. Разпространението на двата типа е еднакво с разпространението на чернодрешното облекло (урушките) и на белодрешното облекло (връвчанките), и то най-вече в района на женската двупрестилчена носия. Връвчанките постепенно отстъпват на урушките, като на места остават по-дълго време у жените.

Цървулите се обуват обикновено върху плетени дебели вълнени чорапи или навити около стъпалата и по-високо дебели и широки бели вълнени навои (навуща), пристягани с върви или ремъци. Носенето на чорапи е повече празнично, а на навои – повече всекидневно. Навоите са присъщи на мъжкото облекло, но някъде ги носят и жените зимно време най-вече в района на белодрешковците.

Калцуните са по-късен етап на навущата. Те са от същата дебела вълнена тъкан. Калцуните са с стъпала и горнища, които стигат до коленете. В някои западно български краища жените носят плетени калци – чорапи без стъпала, които са високи до коленете. Също такива калци, ушити от бял шаяк и наричани дизове, са носели мъжете в Никополско и другаде в Северозападна България, гащите на които са били къси до колената и с широки крачоли.

Общ за мъжките и женските облекла е поясът от домашна вълнена тъкан.

Гунята е от дебела козинява или вълнена тъкан, много добре затепана. Най-често без ръкави, в вид на пелерина, и е с качулка. В Източна България има и с ръкави, а в южната природопска част е без качулка и без ръкави с дорамни отвори за ръцете. При тия гуни има два одновни типа кройки : единият е саичен – отвесно съшити неизкроени гръб и предници и с клинове отстрани. Другият е съшит от хоризонтално наредени неизкроени платове. Първообразът на втория тип е т. нар. родопски овчарски шал, който се състои от съшити един до друг хоризонтално два неизкроени плата.

Особено голямо място заема кебето на пастирите в западните райони на Родопите (Доспат и Чеч); състои се в простото съшиване на един прегънат плат (1.75х1.35см) по начин, колкото да се образуват рамене, а на средата в горния край се пришива качулка от друг къс на този плат. Този плат е изтъкан на прав стан.