Обикновено свирещите приготвят саморъчно свирките си от млади стъбла на бъз, от трастика или от друго лесно провъртано дърво. Разстоянието между дупките се определя индивидуално според дебелината на пръстите на свиреца. Вследствие на това тоновете на различните свирки са с различна честота.

Втора част по лицевата страна на стената има изрязани 7 пръстови отвора. Чрез отпушване и запушване с пръсти се променя тоновата височина. На гърба на тоновата част има пръстов отвор, който се захваща с палец. В горния край има шийка за снаждане с първата част, а в долния край – конусовидна втулка за снаждане с третата част.

Трета част На нея са изрязани 4 дупки (резонаторни, дяволски дупки), които служат за по-плътен звук на инструмента, а също и за по-голям тонов обем; те не се натискат с пръсти. Кавалите се правят от дрян, череша, клен и слива, а най-качествените са от чемшир. Срещат се кавали, които са обковани с калай – калайлия. Няма кавали, изработвани от благородни метали.

Диатоничен мажорен тонов ред на гайдата не надминава една нона, а чрез комбинации на постоянно използване на най-горна дупка се получават почти всички хроматични тонове. Изключенията са малко. В зависимост от еднаквите и непроменими трептения на езичето на пищялката при гайдата не е възможно пренадуване и не се получават аликватни тонове. От изпитването на няколко гайди от среден строй е установено следното тоново богатство:

На картинката е показа на и тоновата редица и апликатура на родопска каба гайда със сравнително висок тон.
В зависимост от разстоянието между дупките, от големината на някои от тях, както и от калибъра на пищялката се получават гайди на три различни строя: високи – известни с названието джура, средни и ниски (каба). Тези три вида гласежи са донякъде географски обособени. Именно каба гайдите са особено любими в Родопския край, а джурата – в източните краища на старопланинската област.

Външно българските гайди се отличават с голямата си простота. Най-голямата украса по тях е калаената обковка по ручилото и гайдуницата, както при свирката и кавала. Най-значителната сложност, до която се е стигнало, е двойната гайдуница при някои родопски гайди. Двете цеви на тази гайдуница са с еднакъв брой дупки, издаващи съответно унисонни тонове, и всеки пръст затваря едновременно съответните дупки и на двете цеви.

В недалечното минало е употребявана и още по-проста гайда, наричана мешница или ружница. Тя е била без ручило. До много по-късно време такива гайдуници са правени като играчки-свирки от волски мехур или от гуша на пуяк.

Гъдулката е разпространена по цялата страна с изключение на Родопите и Пиринската област, като в Добруджа се отличава със значително по-малките си размери (обща дължина 40 – 45 см, ширина 50 – 55 см, ширина на корпуса 18 – 22 см). Известна е и под наименованието кеменеи много рядко в песните на някои западни краища гусла.

Еднострунна гъдулка у българите не се среща в последно време. Има само сведения, че до края на XIX век в Западна България (Радомирско и Кюстендилско)  споредично е бил употребяван гъдулковиден инструмент.

Струните на тамбурата са прикрепени към дървено парче, залепено за корпуса, докато от другата страна те се натягат или разпускат за нагласа на звука. Грифът и е силно удължен и тънък. На него са разположени грифове, които едно време са били изработвани от дърво, а сега се правят от метал. Те са номерирани от 12 до 18 и се наричат пердета. Струните се наричат “телове” или “жици” и са обикновено направени от тънка метална тел. Обикновено са 2, 4, 6, 8 или 12 на брой. Най-често срещаните тамбури са с 4 струни.
Когато се свири с нея, тамбурата се държи хоризонтално, като леко докосва гръдния кош на изпълнителя, докато струните се удрят с перце, направено най-често от черешово дърво. На тамбурата може да се свири и с пръсти. Поради това инструментът носи и названието си в Пиринския край дрънка.

Широко разпространен е в Разлошко-Пиринската област за сметка на кавала и гайдата. Тя се използва като солов и групов инструмент. Има тих, приятен тон. Сега тамбурата е част от модерните фолк оркестри.

Тъпанът представлява цилиндрично дървено тяло с диаметър от 30 до 60 см и височина от 25 до 50 см, на отворите на който са опънати кожи. Кожите са захванати с дървени обръчи и посредством зигзагообразно прекарано през тях въже биват обтягани или отпускани.

Настройването на инструмента става с натягане на въжетата. Звукът се произвежда с удари по кожите посредством палки. Палките са две: едната представлява къса извита в единия си край дървена пръчка наречена “кияк” и другата тънка, дълга пръчица. Изпълнителят държи тъпана на колан през рамо докато свири.

По произход тъпанът е арабски инструмент, в България е пренесен по време на Турското робство поради широкото му използване от еничарските войски. Добива голяма популярност във българската народна музика. Присъства в музиката на почти всички фолклорни области с изключение на Родопската фолклорна област, където е слабо застъпен.

Съществуват две разновидности по размер: среден и голям, като фолклорните музиканти наричат средната разновидност Тъпан, а голямата Даул. По-големият размер може да се срещне само в македонската фолклорна област и в Турция.

Една от най-често срещаните грешки е припознаването му с големия барабан (който се използва като част от комплекта барабани в симфоничните и духови оркестри). Макар да изглеждат близки на външен вид, разликите във настройването, звука, тембъра са съществени, с други думи това са различни инструменти. Тъпанът има кратък релефен притъпен звук без резонанс. Големият барабан има нисък басов отзвучаващ тон. Докато големият барабан подсилва басовата функция на перкусионната секция и най-вече тимпаните в оркестъра, тъпанът във фолклорните ансамбли поддържа ритъма и има противопоставяне на силно и слабо време между ударите на кияка и тънката пръчка най-често в неравноделен размер. и
Тъпанът често може да бъде видян в контраст по звук заедно с тарамбуката и дайрето.