Гайда
Втори тип аерофонен музикален уред, разпространен по всички краища на България, е гайдата. Тя представлява комбинация от цев за духане в мях от агнешка, ярешка или овча кожа, цев за произвеждане на тоновете, наричана гайдуница, и ручило – цев, издаваща винаги постоянен бурдониращ тон, който придружава мелодията. В основата на цевта духало има кожена клапичка, която не позволява обратно движение на вдухвания въздух. Гайдуницата е подобна на свирката: със същият брой дупки – седем или осем (едната за палеца на горната ръка), с дължина почти колкото да се съберат дупките. Ручилото е дълга цев, обикновено три ставна като кавала, но без дупки. Музикалната специфика на гайдата е не само в общата и конструкция, но и в звукотворния механизъм, който е от пищялка-свирка, сложена в началото на гайдоницата и на ручилото. С това гайдата се явява вече от кларнетов тип. За разлика от флейтите нейният звук е до известна степен дрезгав. Не случайно народа го сравнява в гатанките с врякане на яре („Одрано яре из село врещи.”).
Диатоничен мажорен тонов ред на гайдата не надминава една нона, а чрез комбинации на постоянно използване на най-горна дупка се получават почти всички хроматични тонове. Изключенията са малко. В зависимост от еднаквите и непроменими трептения на езичето на пищялката при гайдата не е възможно пренадуване и не се получават аликватни тонове. От изпитването на няколко гайди от среден строй е установено следното тоново богатство:
На картинката е показа на и тоновата редица и апликатура на родопска каба гайда със сравнително висок тон.
В зависимост от разстоянието между дупките, от големината на някои от тях, както и от калибъра на пищялката се получават гайди на три различни строя: високи – известни с названието джура, средни и ниски (каба). Тези три вида гласежи са донякъде географски обособени. Именно каба гайдите са особено любими в Родопския край, а джурата – в източните краища на старопланинската област.
Външно българските гайди се отличават с голямата си простота. Най-голямата украса по тях е калаената обковка по ручилото и гайдуницата, както при свирката и кавала. Най-значителната сложност, до която се е стигнало, е двойната гайдуница при някои родопски гайди. Двете цеви на тази гайдуница са с еднакъв брой дупки, издаващи съответно унисонни тонове, и всеки пръст затваря едновременно съответните дупки и на двете цеви.
В недалечното минало е употребявана и още по-проста гайда, наричана мешница или ружница. Тя е била без ручило. До много по-късно време такива гайдуници са правени като играчки-свирки от волски мехур или от гуша на пуяк.
